Филми / Автори
Брюно Дюмон

МАЛКИЯТ КЕНКЕН


от
на г.

МАЛКИЯТ КЕНКЕН

За „Кайе дю синема“ това е най-добрият филм за миналата година. Списанието отдавна не е това, което някога е било, в него от десетилетия не пишат Трюфо, Годар, Ромер и Шаброл, но продължава да бъде важна институция с легендарен статут. Защо е отличен „Малкият Кенкен“, който въпреки че е бил представен на Петнадесетдневката на режисьорите в Кан, всъщност е телевизионен мини-сериал в четири епизода на канала „Арте“?

Защото, почти безспорно, е най-добрият филм на Брюно Дюмон от „Човечността“ насам, който получава три награди в Кан през 99-а – за най-добър актьор и актриса, както и голямата награда на журито. По някакъв начин „Малкият Кенкен“ е и продължение на „Човечността“, макар и чисто сюжетно двата филма да нямат общо. Отново действието се развива в северна Франция, има убийства, особен детектив и актьорите са непрофесионални, някои от тях и с видими медицински състояния. Различното е, че за първи път в иначе напрягащите и черногледи спрямо човечеството филми на Дюмон има хумор (понякога непрогледно черен, понякога закачлив като лек скеч) и много видове комичност и абсурд. Различно е и това, че главният герой е дете.

В първия ден от лятната ваканция малкият Кенкен и приятелите му откриват, едновременно с полицията, мъртва крава в изоставен от Втората световна война бункер. В кравата има разчленено човешко тяло, но главата липсва. Сцената с носената от хеликоптер във въздуха крава е един от малкото цитати във филма, в случая това е Фелини и хеликоптерния полет на статуята на Христос от „Сладък живот“. Останалото е авторското кино на Дюмон. Кино със собствен свят, безумие, хубост и ценности.
Французите са изобретили кинематографа и братски са го споделили. Голям е и френският принос в измислянето на децата в киното – „Нула за поведение“ на Виго, „400-те удара“ на Трюфо и „Голото детство“ на Пиала. Кенкен е необикновено филмово дете, което се чувства като у дома си в тази компания. Не е зализано, сладко и невинно. Човешки грозното, необикновеното, ненормалното, органично различното, което принципно не намира място в киното, е норма за този филм. Това не е експлоатирано и с него не е злоупотребено. Действителността просто не е гримирана, а е приета. Дадено й е място да диша. С всичките й прелести и недъзи, плюсове и минуси.

Кенкен и приятелите му ругаят, бият се, невъзпитани са, убиват мишки, хвърлят пиратки, събират стари куршуми и гранати от Втората световна война, карат блъскащи се колички, подскачат костюмирани като Спайдърмен (и сякаш наистина се залепват за стена), бягат по плажа като Антоан Доанел и растат като малки расисти, които гонят мюсюлмански момчета, за да не им вземат жените. Те са радикален продукт на провинциалната среда и реалност, в която всеки може да извърши убийство, да открадне от брат си, да изневери, излъже и да е крайно неадекватен и некомпетентен. 
Както момиче неуместно и невероятно смешно може да пее акапелно песен на погребение като репетиция пред публика за участие в телевизионно музикално предаване, така може и двамата полицаи, които разследват нелепата поредица от убийства (и едно самоубийство) да са просто пасивни свидетели на случващото се. Хората в това градче не правят това, което хората нормално правят. Усещането за неуместност е близко с филмите на Линч, Каурисмаки или Андершон. Ефектът на отчуждение е засилен. Зрителите, които очакват продължение на традицията на великолепните френски кримки, ще бъдат разочаровани.

 

Не разгадаването на престъплението е важно за Дюмон, а загадката на злото, което е в хората във филма. Индивидуалната вина не е от значение. Самоличността на убиеца не е нужно да бъде оповестена или разкрита. В „Човечността“ детективът прегръща убиеца, за да премахне вината му. В „Малкият Кенкен“ главният детектив прегръща партньора си, за да утоли нуждата си от минимален човешки контакт. Партньорът му, от своя страна, кара на две колела немощния полицейски „Ситроен“ без това да бъде нужно.
Детективът Ван дер Вайден, приличащ на Айнщайн с неизброими тикове, се държи по-скоро като депресиран свещеник, отколкото като полицай. Неколкократно той говори, че злото и дяволът са сред нас, че жителите са в лапите на дявола, че сърцето на мрака тупти наоколо. Човек, който би яздил кон, защото това е детската му мечта, но който не би провел пълноценен разпит със собственика на коня. Нищо, че е заподозрян.

Филмът постига забележително равновесие между ексцентричност и острота. Спектърът на темите му е широк и никоя не е просто маркирана. Образите и думите дълбаят навсякъде, където има хора. От религията до прасетата. Следващият проект на Дюмон също е за двама детективи, но този път актьорите ще са повече от професионални – Жулиет Бинош (с която е работил и преди) и Валерия Бруно-Тедески. Дано не смени посоката.