Йоргос Лантимос е стратегически важен и всички трябва да сме благодарни, че е избрал тежката съдба да вгражда авангардната си сянка в сърцето на популярното кино, за да го лекува от тежките му недъзи. Добре може да си представим алтернативата – „клети създания“ с много характер и малко бюджет, докато размахът му не бъде необратимо смачкан в менгемето на автоцитатите. Толкова добре си го представяме, че бихме приели провала на гърка като провал на европейското културно наследство въобще.

Лантимос не само ни кара да вярваме, че разривът между авторско и комерсиално е изкуствен и надценен, но и че някои въображения си заслужават всички пари на света. Именно това е и изходната точка към „Клети създания“: когато най-сетне можеш да реализираш всичките си сънища на голям екран, тези сънища ще оживеят и никой няма да си позволи да пренебрегне колко важни могат да бъдат цветът, звукът, виртуозната кинематография, изобщо всички деликатеси за сетивата, извели киното до статута му на тотално изкуство. За свят, в който визията е всичко и същевременно скуката дебне все по-настоятелно зад ъгъла, карнавалността на филма е пир за окото, който прави неуместен въпроса какво стои зад тази карнавалност. Но този въпрос не може да бъде избегнат, а отговорът не е никак удобен: „Клети създания“ е нещо като „Барби“ за по-ерудирани зрители.

Да, класата е навсякъде в този триумф на излишеството, защото Лантимос владее до съвършенство всички киноинструменти, заради които никой не би посмял да заяви, че царят е гол. Така неусетно става невъзможно да се спори със запечатващата се феерия от картинки или пък със саможертвата на Ема Стоун, която е превърната в мултифункционално чудовище. Само че по-паметливите си спомнят, че нищо такова не е било нужно, за да се изпита далеч по-рафинираният ужас на „Кучешки зъб“ или „Алпи“, напротив – минимализмът на ранните гръцки филми въздействаше през семплите, но безотказни оръжия на клаустрофобията и репетитивността. Но най-вече: имаше нещо отвъд. Имаше нужда от нещо отвъд, независимо дали ще го наречем социална критика, поглед към лудостта или към разбитите семейни отношения, защото окото не беше натоварено от тоталитаризма на образите.

Твърди се, че и в „Клети създания“ има смели послания. Усещането за смелост обаче е по-скоро визуален трик, след чието старателно изчистване лъсва нещо много банално. Това е уж феминистка история, в която жената се еманципира чрез осъзнаване на собствената си сексуалност и същевременно подчиняването си на нея. Подобен подход към феминизма радва на първо четене, защото в центъра наистина е поставена жената и привидно автономната ѝ гледна точка, но след кратко замисляне се оказва силно опростенчески и направо обиден за реалните възможности и необходимости от женско овластяване. Лантимос дава прекрасен шанс на досадниците да ползват киното му като лозунг, защото дълбочината на вселената му е несъразмерна с плитките персонажи. Ако сведем „Клети създания“ до базовата му предпоставка, ще видим, че той така и не се извисява отвъд нея, а цялата гръмкост стои на повърхността. Това прави до голяма степен излишна и безспорната ерудиция, с която е направен – малки вметки като намигането към Уилям Годуин, баща на Мери Шели, носещ името на създателя на Бела Бакстър, или преливането към стиймпънк от викторианската епоха, заслужават филм, който е грандиозен преди всичко в идеите си.

По-проблемното обаче е, че забавно-приказният тон прикрива една всъщност силно изразена експлоатация. В крайна сметка, дали под формата на приказка, или не, Бела Бакстър е дете с ментални проблеми, оковано в черупката на самоубийца, от което мъжете се възползват. Шантаво е, удовлетворява модерната нужда от екстремизъм, за да почувстваме изобщо нещо, но е непривлекателно в съвсем невизуалния смисъл на думата. Непривлекателно е най-вече през призмата на самото режисьорско намерение да покаже колко силна може да бъде една жена – не само защото Бела не е точно жена, но и защото е спорно каква воля изобщо може да формира тя, за да преценяваме действията ѝ по един или друг начин. Границата между манипулация и овластяване във всеки епизод от историята ѝ е постоянно мъглява, а така филмът стои половинчат, облегнат изцяло върху картинките.

А може би Бела е нещо друго, но е трудно да се разбере, защото мъжкият поглед някак осезаемо води този филм и първо обективира до крайност през всяка еротична сцена, а след това зарязва своето уж бижу при всеки по-сгоден момент, за да спечели бързи и лесни точки. В учудващо нерадикалната посока на филма сексът е единственото, в което Бела участва активно, докато нейното философско и социално израстване (включително през секса) е маркирано съвсем бегло и вяло, без помен от същото мъжко любопитство. Изобщо „Клети създания“ и спокойното му приемане в пика на кенсъл културата навяват силно безпокойство, че големият социален проблем не е наличието или липсата на някакви права, а усещането за срам. Тъй като Бела е безсрамна, което изглежда дефицитно женско качество, всичките ѝ инфантилни действия могат да се превърнат в знаме на осъзната идеология, независимо колко спорни или фантасмагорично отдалечени от света са те.

Хубаво е, че обичайното deadpan настроение от филмите на Лантимос не е изчезнало и все така се говорят абсурдни неща без грам отразяване на тяхната абсурдност. Дори тази техника обаче е свръхпредставена, сякаш нарочните паузи между безумните диалози ще успеят да им придадат проницателност, която иначе липсва. „Клети създания“ е точно толкова авторски конструиран свят, колкото и останалите светове на гърка, но смисълът от изкуствената конструкция е чрез отстраняването и скандала да разберем повече за нашия си добре познат живот, което в случая не работи. От „Омарът“ например можеше да се научи колко ужасно е напрежението от очакването да си във връзка, от „Убийството на свещения елен“ – как понякога травмата не си отива никога, и тези ударни послания удряха още по-силно през фантастичния си контекст, поради което никоя прищявка на Лантимос не изглеждаше прекалена.

А в случая? Ако се отърсим от първоначалния шок от видяното, в „Клети създания“ има всичко освен онова, което се полага и очаква от такова епично произведение: трансгресия. Колкото и да е странно, един от най-отличителните филми на годината се състои от елементи, през които се играе на сигурно: Ема Стоун се гърчи в най-сигурните оскарови традиции; смешното работи с едни и същи отмерени движения; а колкото до визията – тя се свежда до професионални и скъпи декори, които ще се срутят, след като ги изсънуваме веднъж.