Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Тази година си отиде един от последните живи класици на киното, но преди това ни завеща своя последен филм. „Остатъчни образи“ на големия полски режисьор Анджей Вайда е достоен финал на една уникална над 60-годишна кариера в света на седмото изкуство. Филмът е красиво семпъл, крайно обран и смирено концентриран в харизмата на традиционните теми на поляка. По този начин „Остатъчни образи“, без да притежава блясъка на превърналите се в класика кинолентни от типа на "Пепел и диамант", несъмнено блести със своя собствена, неотразена светлина – тази на творческата равносметка, на финалната креативност на залеза.

В последния си филм Вайда отново се обръща към темата за комунизма и безсилието му да бъде нещо друго, освен един режим (начин на мислене), лишен от човечност и заслепен от силата, и амбициите на собствената си чудовищност. Режисьорът този път поставя в центъра на сюжета един от своите любими художници – полския авангардист Владислав Стржемински, който неизбежно става жертва на неумолимите ритуали на маргинализация, насочени към всеки, който се изправи срещу въпросния режим. Проблемът на филма, обаче е, че същият може да бъде разбит и обобщен, без особено усилие, в рамките на горното изречение. В този смисъл, той е доста предвидим и не може, а и не се и стреми, да предложи нещо повече на зрителя от класическо повествование за дългия и болезнен път към една безславна смърт в рамките на кървавочервения свят, предварително подготвил гроба и безименната плоча, която ще седи отгоре за всичко, което органично му е чуждо и е по природа - различно.

Дори теорията на Стржемински за остатъчния образ, като най-силното оръжие в ареснала на истинския художник, остава малко или много на заден план, скрита зад цялата болка, с която е уплътнена атмосферата на сюжета.

Въпреки това Вайда успява да я инкорпорира като неразделна част на филма, която отваря поне едно допълнително поле за размисъл, което засяга абсурдните претенции на соц-културата за произвеждане на „реалистично“ изкуство.

Така нареченият социалистически реализъм, заради който държавата се отрича от Стржемински, осъждайки го по този начин на тотално неглижиране, е изобличен в светлината на теорията на полския художник, като един безвкусен и жесток ерзац на истинското изкуство и автентичния и обективен мимезис. Остатъчният образ е това, което човек наистина вижда – той е отпечатъкът, който светът оставя в него. Няма как да има нещо по-действително и реалистично от начина, по който всеки един от нас възприема света сам за себе си, въпреки всички противоречия, които произлизат от това на едно интерсубективно ниво. Единственото нещо, което социалистическият реализъм прави, е да се опитва отчаяно да наложи своята представа за това, как би изглеждала една масова/мета-личностна действителност. По този начин не се постига нищо друго, освен жестокото унифициране на индивида в качеството му на единствения възможен пазител на действителното, само за да бъде заменен от мъртвородената фикционална реалност на народа или множеството, която напълно се абстрахира от човешкото в името на самата себе си и собствената си формалност. Логическият финал на този фарс е един ненужен, но безмилостен парадокс – човек трябва да избоде очите си като Едип в името на всеобщото благо и на един изкуствен свят, който изчезва и се срива веднага щом отвърнем погледа си от него. Това е пар екселанс макабрен абсурд, но в подобно време-пространство е живял и творял, и самият Вайда, който неколкократно се е превръщал, като своя герой, в жертва на режима.

В края на краищата се оказва, че на концептуално ниво малките проблеми, които филмът показва и изследва, избледняват. Сюжетът е предвидим по същия начин, по който е такава и всяка една трагедия с неумолимо предизвестен край.  Всички знаем предварително, как ще свърши случващото се на екрана, но никой не смее да отвърне поглед и да омаловажи болката на поредния жертвен агнец, който една безмилостна система ще погълне, само за да удължи своето нелепо съществуване. Единственото (не)очаквано нещо е, че накрая Стржемински няма да си извади очите и няма да напусне града/света тихо и кротко. Той знае, че тази съдба не е негова, а на режима, който я проектира върху всяка една от своите жертви с тайната надежда, че така ще избегне собствения си страшен съд. Точно заради това Стржемински ще си отиде от този свят като мъченик, а не като някакъв второкласен Едип. Той не е виновен, смъртта му е бунт, който не бива да бъде забравян. Като творчеството на самия Вайда.