На последния фестивал „Златна роза” късите филми бяха 17 на брой, предишният ни остави 19 заглавия, а през 2013 г. изобщо нямаше фестивал поради липса на филми от всякакъв вид дължини. Преди това късите филми се радваха на истинско пренебрежение и едва наскоро пътят им за финансиране бе донякъде улеснен от правилата на НФЦ.
Иначе това е труден вид кино, лекомислено възприеман единствено като репетиция за правене на дълго „голямо” кино. Наистина късият филм е един начин за режисьора (пък и продуцента) да добият опит и умения. Но по-важната негова мисия е да предлага завършени и добре обмислени късове визия, защото именно в късия филм най-много тежат излишните дължини. В него не бива да има нищо случайно, нито кадър, нито герой, нито реплика. Във време, когато дългите филми имат сюжет за къси, а документалното кино изобщо забрави приличните дължини, късото кино си има свои ценители и верига от световни фестивали. Общо взето се радва на постижения и у нас, но все още не особено забележителни, въпреки някои добри традиции от миналото (дори Валери Петров е писал сценарий за киноновелата „Васката”, преди някакви си 50 години).

Късометражният филм „Синът” се опира здраво на разказа „Джанго” на Деян Енев, който е и съсценарист на режисьора Христо Симеонов (млад автор, с магистратура по режисура и докторант по кинознание, според каталога на фестивала „Златна роза”). Но не дотам здраво, че да не развие и обогати сюжета. За Деян Енев отдавна знаем, че умее да изважда красотата и драмата от тъгата на ежедневието на своите обикновено бедстващи герои. „Войната”, „Заложна къща”, „Кити”, „Париж”, „Солено и сладко”, все по Деян Енев, не надвишават и 12 минути, тръгвайки от четири.
„Синът” обаче е цели 29 минути и доста смело и обстойно се опира на  ритъма на всекидневното в една привидно простичка, но и многозначителна история за едно семейство. Това семейство води борба за оцеляване, в която си има ясен водач – бащата. Той трябва да намери и подготви свой заместник сред сюрията невръстни деца.
От началото се забелязва някакъв неореалистичен замах в аскетичното любуване на простата и оскъдна храна на семейството, на тегнещата неосъзната заплаха от природата наоколо. И далечния грохот на града и света, донасян и отнасян от товарния влак, на който всеки ден бащата се мята с хамалското въже, за да се върне вечерта във фургона.

Семейството е циганско, но безмълвието му, одухотвореността на скритите жестове един към друг, стоицизмът към случайното обилие на единия ден, заменен плавно от липсата на късмет на другия, може да бъде житие и на повечето български семейства. Радостта от разчупването на хляба, разпределянето на яйцата на очи, нежността, с която родителите изчакват да се нахранят децата, изпитото до половина малко патронче водка, дискретно сложено в края на масата – всичко това е трогателно  и познато, както и показано с мярка. Но точно от тази познатост, благодарение на наблюдателността и чувствителността на авторите, филмът изтръгва заложения трагизъм. Участта на всеки е рано или късно да мине от фазата на безгрижното желание да се грижи и обича някого, до това да носи отговорност за него, което е вече по-сложно и зряло усещане за любовта.  
Именно тази участ сполетява момчето в семейството, което няма никакъв друг избор, освен да стане като баща си, и то чрез рязък прескок. Бащата деликатно, но целенасочено го подготвя за този момент, като първо цели да ампутира любовта му и да му забрани да проявява милосърдие към същество извън неговите преки „отговорности”.
Момчето обаче продължава да се грижи тайно (или всъщност не толкова тайно) за едно бездомно куче – важен герой за филма, едновременно носещ в себе си заплахата и притегателната сила на външния свят.  

Естественото неактьорско поведение на всички от семейството – момиченцата, момчето, майката и бащата, изстискват целият потенциал на сюжета и го допълват.
Наистина се забелязва един недотам убедителен момент във фабулата (обстоятелствата около изчезването на бащата), както и прекалено удобното повторно появяване на хамалското въже, за да бъде използвано като детайл в развръзката. Но като цяло „Синът” е филм със силно въздействие, едновременно нежен и безкомпромисен по свой начин.
Той показва една от най-добрите и и плодоносни насоки за правене на кино, както и от най-трудните и майсторските. Някъде може да прочетете, че Милош Форман е съветвал младите автори – не е важно драмата да е драматична или комедията забавна, важното е всичко да е истина.
Когато човек гледа такива филми, си мисли колко истории има още неразказани, незаснети, и колко ни обеднява това, както и колко е обещаващо.
Филмът „Синът” раздели голямата награда „Златна роза” на последния фестивал във Варна с „Ecce Homo” („Ето човекът”).