Малгожата Шумовска е едно от най-известните имена в съвременното полско кино, а филмите ѝ („Тяло“, „Лице“, „В името на…“) не пропускат фестивал без отличия. През 2019 г. в Торонто тя представи дебютния си англоезичен филм, ирландската продукция за полигамния религиозен култ „Другият агнец“, в който Рафи Касиди („Убиване на свещен елен“) извоюва първата си главна роля на 17-годишна възраст. Както самата режисьорка споделя, още по времето на снимките на западния ирландски бряг идеята за следващия филм е била почти оформена. За него обаче Шумовска предприема неочакван ход: да направи от Михал Енглерт – нейния оператор – сърежисьор и сценарист. Разликите в тона между „Другият агнец“ и новия „Няма да падне отново сняг“ може да не са твърде големи, тъй като и двата филма привързват двигателя на действието си към мистични, свръхчовешки фактори, но определящо за тазгодишния претендент за "Златен лъв" е лингвистичното разнообразие. Филмът е на полски и руски език, появяват се и френски, и виетнамски, но никакъв английски.

Езиковата бариера е маркерът за (не)принадлежност към социалната класа в „Няма да падне отново сняг“. Действието се развива в неназовано време и анонимно, но типизирано място в Полша – предградие с идентични къщи имения, които са достатъчно далеч от близкия мегаполис, но и достатъчно близо, че да се разпознаят небостъргачите като символ на зрелия капитализъм. Полските новобогаташи са си формирали затворено общество и не крият недоверието си в света наоколо, затова и техният комплекс е добре охраняван, децата им учат в частно френско училище и колкото по-сигурно изглежда едно място отвън, толкова е по-уязвимо за вътрешни напрежения. Единствената връзка между живеещите не е съседската близост, а общият им масажист.

Женя (магнетичният Алек Утгоф) е украинец и мекотата на неговия руски акцент действа като мехлем за душите на тези потиснати от гоненето на статус хора. Той работи върху телата им, но самите масажи рядко влизат в кадър. Филмът по-скоро пресъздава (и добре удържа) атмосферата на отделяне от телесното, което така или иначе е изтъняло от преекспониране. В този богат квартал хората се грижат да изглеждат безупречно: жените трябва да са сексапилни, неостаряващи, а мъжете винаги да изглеждат в разцвета на силите си. Страхът от остаряване като културологичен феномен се размножава едва в последните няколко века, а през целия период от Античност до Ново време старостта се е възприемала като синоним на мъдрост и е била очаквана. Днес обаче борбата за вечна младост се е превърнала в буржоазна ценност и съобразно пазарната икономика е ясно, че хората с най-много финансови възможности ще изглеждат най-безупречно. Но това филмът го знае и дори не си дава за цел да го критикува. Самият жест на представяне като наличен факт отваря хоризонт за търсене на смисъл отвъд действията, които отдалечават от човешката природа като старееща и умираща.

„Няма да падне отново сняг“ изважда на показ духовната нищета на своите герои през лечителския образ на Женя, който хипнотизира своите клиенти със заклинателния си руски (в което личи екзотизиращата гледна точка), обещавайки им спокоен вътрешен живот в черупката, която наричат свое съществуване. Жените във филма са фрустрирани и ревниви, затова и не е изненадващо, че всяка от тях проявява сексуален интерес и собственическо чувство над Женя. Мъжете, от друга страна, са едновременно слабохарактерни и горди, но бързо се доверяват на чужденеца с чудодейните ръце. Мистиката, в която са обгърнати хипнотичните сцени, би могла да изглежда комична с различни композиции за пиано за фон, но изненадващо, не минава границата. А всяко съмнение, което Женя може да предизвика у зрителя, бързо се изпарява, когато камерата го следва в неговите любопитни обиколки на богатите домове, докато клиентите му са под хипноза. Без да е крадец, той взима по нещо от всички тях – предполага се, че отнема от втвърдилата се болка, когато чрез гласа си ги довежда до състояния на силен афект. Камерата влиза и в хипнотичните сънища на всички тях и ни прави съпричастни на техните инфантилни и потискани страхове.

Филмът е и коментар върху изтерзаното самосъзнание на поляците, което личи най-ясно в представителите на тази висока средна класа (към която впрочем се причислява и самата режисьорка). Началото на филма разкрива, че Женя е родом от Припят, роден няколко години преди чернобилската трагедия, което провокира както недоверие, така и нескрито любопитство. Източният му произход и асимилацията му в полското общество го правят въплъщение на комплекса за малоценност на Полша изобщо. Той се изразява в това, че домогвайки се до определението „западна“ нация, държавата пренебрегва своята „източност“. Затова и именно чужденецът, когото те приемат радушно в дома си, се оказва криво (общонародно) огледало. Парадоксално, но с непринуден маниер, фигурата на Женя размива границите на фетиша – неговата притегателност и обуславящия страх, който държи на разстояние. Това прави от „Няма да падне отново сняг“ социална и политическа алегория, но филмът показва всичките си герои като еднакво уязвими и болезнено човешки, което зачерква всякаква дидактична функция.

Безспорно това е най-предизвикателният филм на Шумовска досега, също така е най-изразителният с най-сложно изтъкан естетически маниер. Макар че зимата в града наближава, камерата лишава сградите и живота на хората от сняг и неговата спасителна белота, затова и кадрите сивеят, контрастите им са силни и преобладават синьо-зелени тонове. Атмосферата на филма е може би най-голямото му постижение, което успява да удържи както необяснимата мистичност на сюжета, така и да вплете абсурдните моменти с темите за смъртта. Дори след края на прожекцията филмът сякаш предпочита да запази най-важното за себе си. Подобно отдръпване от зрителя обаче има по-скоро привързващо, отколкото дистанциращо въздействие и всъщност на ниво сюжет спомага за спойката между иначе несвързаните елементи, които обаче излъчват политически заряд. Затова и впечатлението, което „Няма да падне отново сняг“ оставя, прилича на негласно споразумение за пазене на тайна, която обаче всички вече знаят. Когато светът остави хората си оголени без възможността за спасение отвън, било то чрез очищение – вода, огън или сняг, – остава споделеното съзнание за обреченост, точно както всички герои във филма са обречени в слабостта си, но обречени заедно.