„Жокеят“ е едно градско бълнуване, а градът е Буенос Айрес. Нощните тротоари са осеяни със символични предмети, които Ремо Манфредини вдига и прибира в дамската си чанта. Главата му е дебело бинтована, шубата – крадена: току-що се е измъкнал без позволение от болницата, където се е озовал след тежко падане от кон. В предболничното си битие той е бил мълчалив жокей с тъмно минало и куп зависимости, а сега, след предрешаването си като жена, в него се възвръща друга личност – спокойната, сладкодумна Лола. Пенсионираният мафиот Сирѐна, покровител на Ремо, е бесен, че е загубил куп пари заради безотговорността му, и праща потеря от трима застаряващи главорези. Иска го жив, за да може лично да го умъртви и да го препарира. В същото време бременната от Ремо Абрил, и тя ездачка, взема важни решения за бъдещето им.

Режисьорът Луис Ортега разказва, че този поток на (без)съзнанието му се отключил след няколко случайни срещи по улиците с Макси от Севастопол – руски клошар с женски обувки и грим, който влизал от аптека в аптека, теглел се на кантарите вътре и твърдял, че стрелките не помръдват. „Не съществувам, а ме преследват!“, казвал. И „Където и да отида, все вали!“. Първото желание на озадачения Ортега било да ангажира самия Макси в мигновено замисления бъдещ филм, но човекът категорично го отрязал и главната роля поел Науел Перес Бискаяр („120 удара в минута“, „Уроци по персийски“) – винаги интересен за гледане, тук по-извънземен от всякога... Впрочем всички изпълнители в „Жокеят“ са на ниво. Даниел Хименес Качо (един от най-убедителните и разностранни актьори в испаноговорещото пространство) играе злодея Сирена, испанката Урсула Корберо от „Хартиената къща“ е спонтанно преминаващата от думи в танц Абрил, чилийката Мариана ди Джироламо („Ема“, „Вероника“) влиза с грация в почти излишен поддържащ образ. Второстепенните герои (тримата бандити плюс един тайнствен гаучо, който прониква през затворени врати и произнася многозначителни реплики) са поверени на отлична подборка от местни характерни актьори. И за разкош, камерата неведнъж се вторачва и в лицата на народа, даже подбира по-необичайните.

Виждаме (без сюжетна необходимост от това) безрък мъж с хармоника; пухкаво бебе, разнасяно като аксесоар от костюмиран господин; червенокоси близначки, които се движат в унисон на фона на тюркоазена стена; бял пудел с кълбеста прическа зад прозорец и бял заек, возен в микровълнова печка като в детска количка; жена, забрадена с найлонов плик, която рецитира названия на болести; пистолет, който стреля от втория път... Налудността на много от образите и безплътността им на съновидения носи печата на Ходоровски и Дейвид Линч. Употребата на песните, мелодраматизмът и половата флуидност, а понякога и цветовете просто крещят „Алмодовар“. Влажните среднощни улици и редките им чудати обитатели шепнат „Рой Андершон“, а определени споделени мълчания и реквизит от други времена додават „Аки Каурисмаки“ (и да, оператор на „Жокеят“ е Тимо Салминен, с когото Каурисмаки работи от началото на кариерата си). Крещенето, шепненето и додаването на цитати и мощното сипане на алегории и препратки вдига толкова концептуален шум (една рецензия нарече филма „семиотична салата“), че човек неволно изпада в трескав низ от асоциации. Покрай една мравка, която полазва в бебешки нос, се сещам за „Андалуското куче“, неочакваните хореографии ми напомнят на „Лиза, феята-лисица“, търг за коне – на ранния Херцог, а лекотата, с която Ремо става Лола – на „Как станах монахиня“ на Сесар Айра... Други виждат в „Жокеят“ явни отзвуци от творчеството на аржентинците Леонардо Фавио, Елисео Субиела и Фернандо Соланас, трети откриват следи от Луис Бунюел, четвърти гледат коня Мишима (какво да се прави, така претенциозно са го кръстили тримата сценаристи) и си спомнят я за Едуард Майбридж, я за Валериан Боровчик. И е странно как нищо в тази феерия от почерци не казва „Луис Ортега“, дори включването в яркия саундтрак (оригинална музика от датчанина Суне Розе Вагнер плюс испански поп от 70-те, опера, аржентински класики от различни епохи и едно чудно турско парче) на две болера, изпети от собствения му баща, легендарния Палито Ортега...

След премиера във Венеция „Жокеят“ взе наградата в раздела „Латинохоризонти“ в Сан Себастиан и за има-няма три месеца стана най-касовият филм за 2024-та в страната си, беше излъчен като кандидат за оскарите от Аржентина и номиниран за важната испанска награда „Гоя“, а фестивалът в Тромсьо го селектира за раздела си „Хоризонти“. Свободното му витаене предизвика полярни реакции у зрителите: „третосортен магически реализъм“, „сюрреалистично гмурване в идентичността и саморазрушението“, „групичка приятели са се надрусали и са решили да снимат кино“, „забавен, неконвенционален и секси трилър“, „или произведение на изкуството, или пълна боза“. И някак си всички имат основания – и гневните, и възторжените... „Защо се правиш на артист, Манфредини?“, пита във филма с досада една от горилите на Сирена. Никой не знае, няма и да разбере. Факт е обаче, че „Жокеят“ оставя ярък отпечатък и огромна част от елементите му са изключително любопитни за наблюдаване.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.