„Какво красиво корабокрушение – гласи един стих на чилийския поет Омар Лара, – виж всичко, разпиляно из морето“. Горе-долу това представлява „Ема“, новият филм на Пабло Лараин, също чилиец, чиито стъписващи „Клубът“ и „Неруда“ сме имали повод да обсъждаме (за разлика от не по-малко интригуващите „Тони Манеро“ и „Не“).

„Ема“ гостува в сансебастианския раздел „Перли от други фестивали“ след неотдавнашната си премиера във Венеция и е, по думите на режисьора, „поглед от хората на XX в. към едно поколение от ХХI век... у което уважението и емпатията са много силни“. Не съм убедена доколко разпознавам частта с уважението (най-емоционалните и интелектуално интригуващи моменти във филма са тези, в които персонажите се обсипват с обиди), а емпатията ми се струва порядъчно доизмислена (сякаш никой никого не се опитва да разбере, камо ли да опази), но едно е факт: „Ема“ е ярък фестивален екземпляр. Кино, което – все едно дали се харесва, или не; кога и защо губи убедителност; как пропада в собствените си логически капани – размества пластовете на привичката и проветрява представите за изкуство.

В първия кадър пламъци обвиват светофар, висящ над нощна улица. Мястото, на което се намира, е необяснимо, докато не виждаме захласнатата от гледката Ема с нейната огнехвъргачка. Тя е млада танцьорка – и учителка по физическо, и маникюристка, и разочарована съпруга, и компулсивна изкусителка, – в чиято роля актрисата Мариана ди Джироламо влиза всеотдайно. Действието се развива в живописния крайморския град Валпараисо и по тази причина, както и поради факта, че повечето герои са танцьори, екранът е изпълнен с наситен, ритмичен, цветен живот. Има много танц, музика, движение и разнообразие на форми – визуалната и акустична енергия на филма са една от най-основателните причини за гледането му.

„Емма, Емма“ – натъртва на м-тата Гаел Гарсия Бернал в ролята на презрения от всички Гастон (за танцьорите той е твърде старомоден хореограф; за социалната работничка – негоден съпруг; за собствената си жена – „човек кондом“, от когото няма как да забременее). След „Мадам Бовари“ не можеш да кръстиш така своята отегчена, смачкана от социални ограничения и скачаща от едно лошо решение на друго главна героиня и да не очакваш паралели с френската Emma. Е, и чилийската Ема е в някакво никъде в брака и живота си, и нея здравият разум я отхвърля като аномалия, и тя се мята като риба на сухо. Само дето, въпреки всичко (включително самата причинно-следственост на филма, която не предполага щастлива развръзка), накрая ще ѝ провърви.

Ема и Гастон са двойка с осезаема разлика във възрастта, събрала се от взаимен възторг и вече изчерпана: от десетките откъслеци от минала привързаност и настояща хладина помежду им си създаваме идея ако не кои са и какво ги е държало заедно, то поне какво е предизвикало окончателния разпад. Ема не е можела да зачене от Гастон и двамата са осиновили седемгодишно колумбийче, на което тя бързо е предала своите неуравновесености и слабостта си по бушуващи огньове – сега сестра ѝ е в болница с тежко изгаряне заради малкия Поло, който е поверен на други родители. Според повечето Ема го е „върнала“ в службите; тя твърди съвсем друго и си го иска обратно; ние недоумяваме... но следват танци и прелъстявания (Ема успява да спи, къде поотделно, къде вкупом с новата осиновителка на Поло, с нейния съпруг и с най-близките си приятелки), така че не си го слагаме на сърце задълго. Какъв е планът на Ема и този на нейните създатели няма да разберем докрай, но това надали е от значение тук. Дори зрелищността и звучността на „Ема“ да не ни „обезщетят“ за чупливата фабула, част от диалозите наистина си струват.

Сценарият отново е на талантливия драматург Гийермо Калдерон, този път в сътрудничество с Алехандро Морено и самия режисьор, и е забележително как с общо усилие са представили „избухването“ на младата жена (тя участва в стилни хореографии, но иска да танцува регетон на улицата; не може да се оправи с малкото си семейство, но удвоява числеността му; не е способна да преодолее половин препятствие, но измисля сложен кроеж, за да си прибере сина) чрез влагането в нея на главните клишета, стряскащи мъжете. Ема е жената, ламтяща за секс... жената, ламтяща за дете... жената, ламтяща за низкото... жената, ламтяща за независимост – всички съвременни разновидности на „зъбатата вагина“ (старата приказка за хищната долница, която дебне под полите на „по-слабия пол“). Едно от най-любопитните за мен неща в този филм e дали тримата сценаристи правят по-горното нарочно, на някакво метаравнище, на което с огнехвъргачки опожаряват нашите предразсъдъци. Или по флоберовски си вземат една Ема и я товарят с всички експлозивни „грехове“ на епохата, за да я жертват показно пред зажаднелите ни за фойерверки очи.

„Персонаж от персонажи“, така я описва самият Лараин, „парадигма“. Филмът е сниман без сценарий, а множеството разнопосочни идеи, които екипът е имал по време на снимките, са били съвместени (без стремеж да е гладко) едва в монтажното студио. Това плюс преднамерената неуточненост на историята, според режисьора, е залог за „активна публика“, на която ѝ се налага да поработи, за да получи удовлетворение.