Един от филмите, които като че ли дойдоха отникъде, насочвайки за бляскав кратък момент вниманието на всички към себе си в Кан, бе „120 удара в минута“ на Робин Кампило – третият режисьорски проект на работещия във Франция мароканец, сценарист на Лоран Канте, включително на „В класната стая“, филма, който спечели Златната палма през 2008 г. Пет години по-късно „Момчетата от Изтока“ – гей-драма посветена на мъжката проституция в Париж на млади емигранти от Източна Европа печели наградата "Хоризонти" на юбилейния 70-и поред Венециански фестивал. Същият филм получава и няколко номинации за "Сезар" и като цяло – отлични отзиви за стила, качеството и емоционалната си сила, както от европейските зрители, така и от повечето кинокритици. Вниманието на последните Кампило привлича още със своя дебют зад камерата – „Призраците“ (2004), представляващ опит за поетично арт кино в хоризонта на концептуалното преобръщане на характерологията на суб-жанра свързан с фантастичните хорър филми за зомбита.

„120 удара в минута“ от своя страна продължава да разкрива подчертания интерес и откритата любов на Кампило към всички маргинални групи и пространства в рамките на съвременния социум. Сюжетът ни предлага интимен поглед отвътре към дейността на една от първите радикално активистки, неформални организации за превенция и борба със СПИН – ACT UP Париж. Първите години от официалната поява на смъртоносната през 80-те години болест са време на страх, отчуждение и социална стигматизация. Болните от чумата на ХХ век през въпросното десетилетие са една от най-дискриминираните групи и във френското общество. Последното е още прекалено консервативно, за да се пребори със собствените си предразсъдъци, по отношение на по-трангресивните и екстремни феномени, и ниши в рамките на гей-общността, което създава условия за една често пъти жестока дискриминация и съответно – за генериране на центрове и топоси на различен вид групови съпротиви.

Ежедневието на организацията ACT UP Париж, която се намира в центъра на филма на Кампило е такова, че почти цялото действие на същия се развива по време на нейните събрания. В техните рамки се пишат лозунги, планират се разнообразни активистки събития и инициативи, както и се споделят рецепти за фалшива кръв, с която в начало на филма бива щурмувана централата на една от големите фармацевтични компании, както и разбира се, се водят постоянно разгорещени дебати. Докато зрителят се опитва да проследи логиката на сложните взаимоотношения между членовете на тази своеобразна комуна и да чуе, разбере и усети всеки уникален глас и как неговата гледна точка допринася за разгръщането на едно ударно и трагично общо симфонично начало,  Кампило го запраща директно към бойното поле на практическото действие.

Гей-парадите, училищата (където влизат непоканени в часовете, за да разпространяват информация и да раздават презервативи) и като цяло улиците на Париж, са се превърнали за въпросните млади хора във военна зона. Всеки резониращ техен вик е бомба, която подрива основите на еснафското самосъзнание на масите, както всяка тяхна акция боядисва в червено стерилните пространства на фармацевтичните компании. По този начин активистите на Кампило се възползват максимално от своята (в буквален и преносен смисъл) агонална вирулентност. Повечето от членовете на ACT UP са ХИВ позитивни и едва ли ще доживеят да видят края на „войната“, но именно този сблъсък със смъртта ги прави още по-смели, силни и безкомпромисни. Една от сцените, които най-ясно показват въпросната екзистенциална сила, конвулсивно пулсираща в изхабените им тела, е когато Шон (един от малкото наистина изпъкващи образи в иначе крайно анонимната, преднамерено и концептуално "егалитарна" атмосфера) говори за това, колко по-различен е бил животът му преди да се зарази. Той гледа замечтано през прозореца на влака, след една от акциите им и споделя на своите „другари“, цялата болка и разочарование от един живот, който вече е свършил. В следващия момент, обаче със завиден цинизъм се изсмива и казва, че това разбира се са пълни глупости.

На ръба на живота няма място за сантименталност. Блудкави и жестоко сантиментални са учителите, които забраняват на ACT UP да  говорят в училищата за секс с цел превенция или всички психолози и теолози, които обслужват интересите на статуквото и всяват паника и смут, относно „разпуснатия“ начин на живот, който водят гейовете, лесбийските и наркоманите. Логиката е простa – те са грешниците, предателите, свободните електрони, които с перманентното си френетично движение заплашват целостта на атома. Точно поради това тяхната борба е толкова въздействаща – те са обобщеният образ на съвременното мъченичество, който бива разкъсан публично на олтара и в името на империята и нейните богове.

Преди и след тези безпощадни символни и буквални екзекуции Кампило уплътнява кинонаратива си, посочвайки ни фините нишки, от които са изплетени връзките на любовта в рамките на тази общност. Всички се грижат един за друг със завидна загриженост, задружност и искрена нежност.  Това най-добре е експлицирано чрез връзката на Шон и Нейтан (който е един от малкото ХИВ негативни в групата). Вторият попада в невъзможната ситуация да се грижи за човека, който обича, докато същият умира пред очите му. Именно, защото тяхната връзка е пуснала корени и дала плод в преддверието на смъртта, където всичко, което не е любов, така или иначе не би оцеляло, никой (колкото и да е предубеден) не може да се усъмни в любовта им. В своето недвусмислено послание Кампило е повече от категоричен – функцията, която активистите на ACT UP са изпълнявали, е безалтернативно радикална, смело последователна и почти месианска. Те са били на страната на истината, само защото са били на страната на любовта.