Яфа е бивше крайморско градче, сега – квартал на Тел Авив. Когато през 1948 г. Израел възниква като държава, няколкото хиляди палестинци, останали в Яфа, са изтласкани в частта, наречена Аджами. В изолация мястото става все по-бедно и опасно, а после започва да се джентрифицира, отново в ущърб на палестинците. През 2009 г. Скандар Копти дебютира в киното с една трагедия от грешки, наречена именно „Аджами“, и с нея илюстрира анархията, която специфичните напрежения отвън и отвътре предизвикват в гетото и близките му околности. Филмът беше малко чудо и надигна вълни от внимание и съчувствие по света – сплит от няколко заимствани от реалността истории, изиграни от непрофесионални актьори, които 23 дни импровизират, без да разполагат със сценария (за целта Копти и съавторът му Ярон Шани се готвят 7 години, работят с над 300 натуршчици, събират 80 часа суров материал и го монтират 14 месеца). Бедуини и палестинци, евреи и араби, християни и мюсюлмани, араби от Израел и араби от Газа, легални и нелегални, овластени и не, възрастни и млади – наежени едни срещу други, в обща мрежа от болка и подозрение... Премиерата на „Аджами“ се състоя в Кан, Израел посочи филма за свой кандидат за оскарите и с него стигна до късия списък на номинираните заедно с „Пророк“ на Одиар, „Бялата лента“ на Ханеке, „Млякото на тъгата“ на Клаудия Льоса и „Тайната в очите им“ на Хуан Хосе Кампанела (който в крайна сметка спечели наградата). „Съзнавам – каза на времето Копти, – че Израел използва палестинците, за да покаже пред света, че е средище на различни култури, което дава на всички еднакви шансове, дори на арабите. Но думата „палестинци“ не се и споменава: на нас не ни е позволено да сме палестинци. Палестина не съществува за тях...“

„Весели празници“ е вторият филм на Копти (премиера във венецианските „Хоризонти“ през септември 2024 г. и голяма награда на 35-ото издание на фестивала в Тромсьо четири месеца по-късно) и – в отличие от „Аджами“ – се е преместил в Хайфа, качил се е на стъпало-две по-горе в социалната стълбица и е скрил прахта, кръвта и оръжията, за да покаже системното насилие в негови по-овладени, но не по-безобидни изражения. Видовете агресия, които се упражняват в този също заплетен от няколко нишки и поделен на глави сюжет, са с различен произход и заряд. Две части от едно недоволно общество притискат двойка, докато тя се разпада с трясък, защото мъжът е арабин, бременната му приятелка е еврейка и общо бъдеще не се предвижда; патриархалните привички на арабската общност вкарват жените в нелепи ситуации, понеже не пасват я на убежденията, я на нуждите им; в еврейската детска градина сладки дребосъци припяват „веднъж на поколение се опитват да ни изтребят“ и изразяват недетски мнения...

Копти неведнъж е заявявал, че не му се говори за теми, а за личности, и че иска не да защитава кауза, а да върне емпатията в погледа към обикновения човек. Това се постарава да направи и тук. В центъра на събитията на „Весели празници“ са майка, баща, син и две дъщери, чиито образи са разгърнати нееднакво. Лейла, която ще се жени, присъства повече като фактор, отколкото като характер; същото важи и за бащата Фуад, който е допуснал ред финансови гафове във фирмата си и сега ще трябва да плати за тях с просторния семеен дом. Кои са тези двамата и какво ги движи, не става ясно – функцията им е да причинят реакциите на останалите. Майката Ханан (Уафаа Аун) е твърдо решена, че сватбата на Лейла трябва да е епична, ако ще за целта да са нужни крайни жертви. Неомъжената дъщеря Фифи (Менар Шехаб) е ужасена от възможността роднините ѝ да разберат, че води сексуален живот, без да им е искала мнението, и като майка си е готова на какво ли не, за да не я разкрият. Синът Рами (Туфик Даниал) се вкарва в своя линия от лъжи и компромиси, за да скрие бременната си приятелка, да осмисли раздялата им, но и да схване кой още се меси в отношенията им. Миналото дърпа настоящето, съмнението деформира действителността, измислените бариери препъват най-реално, абсурдни прогнози се самоосъществяват и пораждат нови...

В „Аджами“ пределно ясно се виждаше как хора, които биха могли да живеят добре и в разбирателство, са насилени от обстоятелствата да правят нежелани избори и да увековечават конфликтите си. „Весели празници“ работи в същата посока, но залозите този път не са толкова високи и привкусът не е шекспировско-театрален, а някак телевизионен, със занижена доза страст. Оркестриран е много добре, историите се разгръщат и свързват с увличащ ритъм, изпълнителите отново са натуршчици и безкрайно естествени, интересни за окото и ума. За съжаление обаче, наслагването на драматичните им ситуации е предвидимо и многократно експлоатирано: вземаме която и да е корава традиционалистка среда и поглеждаме как всичко свежо и меко в нея бива мачкано уж за добро – патриархатът изяжда и жените, и мъжете; религиозните корсети задушават онези, които би трябвало да оформят; на военизираното съзнание му се привиждат врагове. Тези положения са стара новост и показани в по-разреден вид не разбунват душата... А може би е нужно. Има и още нещо: „Аджами“ беше далеч по-неистов на фона на доста по-спокойна ситуация в региона, докато „Весели празници“ е направо кротък на фона на кошмарните събития от последната година и половина. Няколко седмици след края на фестивала имам чувството, че „Към незнайни земи“, другият палестински филм в конкурса, щеше да е по-точен вариант за приза „Северно сияние“.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.