Историята е за двама неправомерно съществуващи. Хора, за които няма място, защото са родени в жестоко оспорвана територия. Така е разказана обаче, че е валидна за всички, пребивавали дори за малко в състояние на непринадлежност: странните, бедните, зависимите, слабите, самотните. Тези, които не се вписват, защото са изпаднали от експреса на събитията или никога не са имали възможност да се качат на него – неканените, нежеланите, незабелязаните. Някой в Тромсьо, където „Към незнайни земи“ участваше в основния конкурс, с право сравни една от финалните му сцени с тази в автобуса от „Среднощен каубой“: двамина отритнати, на края на силите си, но с приятелство и с мечта – да се доберат до Флорида, където животът непременно ще е друг. „Аз всъщност съм се водил по-скоро от литературата, отколкото от киното – отговори сценаристът и режисьор Махди Флейфел. – „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек, „Мъже под слънцето“ на Гасан Канафани...“

За двамата от неговата история целта е Германия, а фантазията – да си отворят ресторантче. Шатила (стратегът) и Реда (мечтателят) са палестински братовчеди, които са се озовали без пари и документи в Атина (видяна като хаотично европейско преддверие, в чиято хищна среда по-силните изяждат по-слабите) и все по-отчаяно се опитват да се измъкнат оттам. По някое време към тях се присламчва хлапето Малик, което търси изход в посока Италия. А малко по-късно в конфигурацията за кратко, но силно влиза и Татяна – насмешлива гъркиня, в чиято роля Ангелики Папуля, позната ни от филмите на Лантимос, е един път („Значи ме мислиш за трагична, а?“, пита героинята ѝ Шатила, когато той се опитва уж неусетно да я въвлече в изгодна за него схема).

Може би най-интересният ход на Флейфел като драматург е, че успява да извади героите си от анонимното множество, като ги превръща в престъпници (хората правят грешки) – категория безкрайно по-харесвана, изследвана и позната в киното от тази на бежанците (грешките правят хора). Грешникът е стар наш познайник, любимец на всички религии и литератури, човек, в чиито слабости ни е интересно да се вглеждаме, най-малкото за да се убедим, че (вече) ги нямаме. За наркобароните, серийните убийци, диктаторите и прочее психопати се правят филми и сериали с международни звезди, а тълпите от страдалци си остават в новините... Решението на Флейфел да третира Шатила и Реда не като общ случай на световна несправедливост, а като две твърде различни и видимо несъвършени личности, се отплаща – „Към незнайни земи“ в крайна сметка е чудесен малък трилър, много гледаем и интересен за осмисляне. А фактът, че огромният му печален контекст остава преобладаващо извън екранното време и действие, нито променя, нито отменя този контекст.

„Ние сме лоши хора“, казва Реда (Арам Сабах, великолепен натуршчик), който е най-мекият и топъл от всички персонажи. Шатила (прекрасен Махмуд Бакри) крои, предвижда, смята – и кори Реда за несправянето му с изпитанията... докато не му се налага сам да го тласне към най-лошото от тях. Абу Лов, противен дилър на наркотици, от когото очакваме подлости и подигравки, в един момент отваря уста и пламенно рецитира Махмуд Даруиш: „Маската падна от маската... / Нямаш братя, братко, / нямаш приятели, приятелю, / нямаш ни крепости, ни вода, ни лекарства, / ни небе, ни кръв, ни платна. / И ни напред, ни назад...“. Тези и други контрасти захранват емоционалното напрежение, а нюансите на срама и вината го поддържат високо.

Първият пълнометражен филм на Флейфел, „Ненашият свят“ (2012), беше документален разказ за огромния, вече 85-годишен бежански лагер Айн ал Хилуе в Ливан, където и самият режисьор е живял като дете. Идеята за „Към незнайни земи“ (премиера в Петнайсетдневка на режисьорите в Кан 2024 и последвало участие в 50 фестивала на 5 континента) датира оттогава – отнело му е дванайсетина години да го организира, финансира и снима. Остатъкът от творчеството на Флейфел са документални късометражки. В една от тях, „Три логични изхода“ (2020), социоложка обяснява как, за да се справят с живота на експлоатация, дискриминация и расизъм, на който са обречени, пред палестинските бежанци реално има три възможности: дрога (да приемат и/или продават), оръжия (да се присъединят към някоя агресивна формация), по-нататъшна миграция (нещо, което „Към незнайни земи“ онагледява). В друга, „Подписах петицията“ (кликнете, чуйте, важно е), авторът обсъжда по телефона с красноречив приятел дали е постъпил добре, като е подписал петиция „Рейдиохед“ да не изнасят концерт в Израел. „Ти нямаш власт, брат – отвръща приятелят. – Твоите житейски избори са вече продиктувани от ситуацията ти... Затова и правиш филми за себе си и зашморцаното си семейство – ти не си някой французин, отрасъл в Южна Франция, който снима секс в лавандуловите полета и може да си позволи лукса да мисли за себе си в трето лице... ти вече си се вътрил и е без значение дали ще подпишеш тая хартийка, или не...“

Тъжно е. И все пак може би не е съвсем вярно. Миналата година Елия Сюлейман, чиито забележителни филми внасят яснота (и то често по парадоксално красив или хумористичен начин) в тежката история на потискането и изличаването на палестинците, каза в Сараево: „Изкуството е далеч по-бавно от куршумите. Нищо чудно да не видим промяна в рамките на собствения си живот, но натрупването на културна продукция, която вдъхновява едни по-свободни хора, може и да постигне някакъв резултат“. „Към незнайни земи“ със сигурност е добър принос в подобно натрупване.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.