От Чехов знаем, че сбогуването с една овощна градина е възможна метафора за края на една епоха. Или за смяната на едни ценности с други. Може да изглежда абстрактен паралелът между изгубилите почва под краката си Чехови аристократи от „Вишнева градина“ и банкрутиралите фермери във филма на каталунката Карла Симон „Алкарас“, който през февруари взе „Златна мечка“ в Берлин, но и двете фабули завършват с шум от изсичане на плодова градина – асоциация съвсем буквална. С погазен рай, катастрофирали надежди, отрязан хоризонт. В първия случай подобен финал отбелязва краха на една обществена прослойка в предреволюционна Русия, която е благоденствала на гърба на евтиния труд[1]. Във втория, век по-късно в Европа, която претендира, че предоставя равни възможности и регулиран пазар, селскостопанските производители са докарани до задънена улица от безумни регламенти, които всъщност обслужват неолиберални монополисти. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се върнат към крепостничеството, работейки за „големия бизнес“ срещу минимална заплата в собствените си бивши фамилни земи.

Героите на „Алкарас“ нямат общо с аристократите най-малкото защото се грижат за градината си сами. Но напомнят на Чеховите по това, че няколко поколения живеят под един покрив. И че когато не работят, прекарват времето си всички заедно в голямата къща край басейна, в сладко провинциално безвремие, чийто предизвестен край обаче е обявен още в началния епизод: възрастният глава на фамилията е принуден да подпише документи за продажба на семейните земи с прасковени и кайсиеви градини, които ще бъдат изсечени, за да послужат за терен на енергийни магнати. Междувременно, макар да знае, че това е последният му сезон, синът Кимет е в градината от сутрин до вечер, за да прибере и сортира реколтата от праскови и кайсии; гледа навъсено растящите соларни панели отсреща, отклонява предложенията да се преквалифицира в „енергиен специлист“. Жена му Анна привечер масажира схванатия му гръб и макар да са дълги, потни и трудни дните им; при все тревожното предчувствие за край, което ги подтиква да се дърлят нервно помежду си, те всъщност живеят щастливо – дъщерите им растат на слънце и въздух, а не пред компютъра; сбирките в каменната масия и всенародната фиеста в селото носят духа на дионисиеви празници, а не на фрустрирани избухвания; заслужена почивка след смислен труд. Макар и пред фалит, заради все по-ниската изкупна цена на реколтата реално са несметно богати, защото все още слагат хляба на масата си с минимална външна намеса. В последното си лято като земеделци.

Това, което в средната част на филма може да мине за чеховско безвремие и донякъде отегчава, е всъщност импровизационна драматургия, в чиято компания режисурата се оттегля и отстъпва място пред документалното наблюдение. За да постигне естествеността на атмосферата и героите, до един изиграни от натуршчици, Карла Симон събира екипа всеки уикенд в същата тази масия, където те се опознават и създават общ контекст, плетат невидими връзки помежду си и едва тогава четат сценария. Както и в дебюта си „Лятото на 1993-та“ Симон разказва автобиографична история, сполетяла фамилията ѝ, успявайки да синтезира универсалното ѝ значение: “Осъзнах, че с появата на нови модели на земеделие, това, което винаги е било там за нас, може един ден да изчезне, а като следствие - и начинът на живот. А моделът на семейно земеделие е с нас още от неолита: това е най-старият съществуващ занаят”. За внушителните кадри на прашно-нажежената природа, която съпътства сгъстената емоционална среда, се е вдъхновявала от уестърните и „Гроздовете на гнева“ на Джон Форд, а филмът, към който прави директни сюжетни препратаки, е „Дървото на налъмите“ на Ермано Олми.

Във „Вишнева градина“ времето помита романтиците, идва друго след тях, по-прагматично, но макар довчерашните крепостници новобогаташите да не се превъзнасят по вишневия цвят, все още има кой да засади и полива овошките. В „Алкарас“ обаче изобщо не е ясно какво ще се случи със земеделците, след като европейската икономика вече не им осигурява сносни условия за труд и продажба на реколтата, нито какво ще ядем в Европа и на какви цени, след като соларните панели заместят прасковените градини. Тук фермерите са в ролята на изживели времето си аристократи, чиито усилия новите господари издухват с маркетинговите си стратегии за по-големи печалби независимо от последствията. В този смисъл „Алкарас“ проследява замяната на съзиданието с куха меркантилност, при което капиталът се е превърнал в самоцел и уханните праскови ще отстъпят пред индустиалните в името на годишния ръст. А реверансът на „Берлинале“ към темата е твърде закъснял, поради което напомня по-скоро на панахида, отколкото на протест или алармиращ зов.

[1] Сюжетът на „Вишнева градина“ е отзвук от отмяната на руското крепостичеството през 1861 г. от император Александър II; процес, който еманципира земеделците икономически, позволява им да натрупат собствен капитал, а оттам и да заемат ключови позиции в обществото.