АЛКАРАС


от
на г.

АЛКАРАС

Заглавието на носителя на „Златна мечка“ от последното „Берлинале“ 2022 е името на малко селце в Каталуния, родното място на 36-годишната испанска режисьорка Карла Симон. Това е втората ѝ творба след „Лятото на 1993-та“, показан пак там през 2017 г, получил специална награда за най-добър дебют, кандидат и за „Оскар” за чуждоезичен филм.

Членовете на многолюдно семейство от поколения прекарват лятото в отглеждане на прасковени дървета. Реколтата от тях е единственият източник на доходи. Дори децата, ако е необходимо, се включват с малко помощ. Земята им е оставена за ползване от богати собственици като благодарност, че са били укрити от прадядото по време на Гражданската война. Притежанието е гарантирано от устно споразумение, от ръкостискане между тогавашните партиарси на семействата. „В старите времена хората не са подписвали договори“, протестира дядото. Но старите времена са отминали, няма го и собственика, който му е „дал дума“ след Гражданската война в Испания. Сега неговият наследник решава да преобразува овощната градина и да инсталира соларни панели. Промяната започва бавно, скоро става очевидно, че трудолюбивото семейство е изправено безпомощно пред реалната възможност да загуби както дома, така и препитанието си.

Въпреки биографичните моменти Симон не се поддава на сантименталност. Това е зрял, осъзнат поглед към онези, които нямат време за излишни емоции. Те се занимават с дейност, която изисква пълно отдаване. Работата в градината определя времето и ритъма на съществуване, както и идентичността на онези, които ѝ се посвещават. Да я изоставиш или да бъдеш лишен от нея, е равнозначно да изгубиш себе си. И е изключително интересно, че новите технологии, уж устойчивият прогрес, са заплахата. Децата, играещи си в изоставения ситроен в началото на филма се преструват, че са в космически кораб, който лети към Слънцето. Няколко кадъра по-късно идва кран, за да смачка колата, игрите, мечтите им.

Във филма няма приключения, нито битки. Единствената инсценирана битка е тази на дребните производители срещу унизителната цена, дадена на техните продукти. Други са открояващите се проблеми в „Алкарас“, всички свързани помежду си: израстването и бъдещето на младите хора, предаването на ценности между поколенията, възможното съжителство между модерното и традиционното.

Симон не търси автентичност. Достатъчно е да постави историята в реалността, без да добавя или премахва, скрива или подобрява. Ритъмът на „Алкарас“ е естествено бавен, съставен от ежедневни ритуали, от древни знания, предавани от поколение на поколение, от анекдоти и приказки. Всичко е поверено на тела и гласове от света на селяните. Като болката в гърба на главата на семейство, която се изразява повече с жестове, отколкото с думи. Със същата грижа, с която се обработва земята и се берат плодовете.

Нищо не става в „Алкарас“, но всичко се случва – целият свят на едно семейство е напът да се промени завинаги. Симон практикува режисура „отвътре“, като се приближава възможно най-близо, наднича през клоните на дърветата и сякаш прави всичко възможно да не прегърне главните герои.

Леко иронично е, че екологичните соларни панели са „лошите“ във филма, които превземат овощни градини. Прибирането на праскови вече не е жизнено занимание, но още дълго време семейството продължава да върви напред, преструвайки се, че проблемът ще изчезне.

Симон не използва диалозите, за да обяснява, напротив - държи всичко вътре в героите, докато не избухне. Изглежда, никой от тях не може да сподели болката или притесненията си с другите, а реагира с гняв: когато патриархът на фамилията подарява смокини за помирение, синът му заплашва да изкорени цялото дърво. Всеки изхожда от собствения си опит.

Не липсват вътрешни търкания в семейството, различните поколения имат противоречиви идеи как да се справят с новата и неочаквана ситуация. Бавно и неумолимо филмът се разслоява и разкрива неочаквана дълбочина на полифонични истории, които се преплитат. Синът на дядото и настоящ водач на семейството не се примирява, че отглеждането на праскови, на което е посветил живота си, се заменя със соларни панели. Предупреждаван няколко пъти, че с тях се работи по-малко и се печели повече, той настоява да си остане фермер, а не техник, и залага всичко на последната реколта, докато булдозерите чакат настъпателно.  Малките моменти на радост – празникът на басейна, състезанието по пиене, готвенето на пушени охлюви – само правят изблиците му по-горчиви, независимо дали са към соларния панел или пред прекатурената щайга с праскови на земята. Неговите деца от по-младото поколение преживяват съзряване: синът помага на бащата в работата му, търси неговото одобрение и вместо това чува непрекъснати упреци; подрастващата дъщеря наблюдава и слуша видимо безразлична, докато се готви да танцува на селския празник; малката ѝ сестра вижда детските си игри с братовчедите близнаци внезапно прекъснати от нарастващата враждебност между възрастните в семейството.

Колкото и страдание да причинява загубата на земя, все още има удоволствие от работата, семейни събирания с охлюви на скара, детски игри в съседните градини. Тананикат се и песни за дните, когато всичко е било по-лесно. Селяните излизат да протестират, без наистина да вярват във възможната промяна, но това е последният им шанс. Зрителят невероятно бързо се привързва към тях. Децата тичат наоколо, гледат и слушат шепнещите възрастни. Това е краят на тяхното детство, след изчезването на дърветата е време те да пораснат. Карла Симон не крие пристрастието си към малките. Те са автентични и очарователни, истинското откритие на филма.

Той е заснет на място и с актьорски състав, съставен главно от непрофесионални актьори от района, добре подбрани и споени в хармоничен ансамбъл. Определени жестове притежават само онези, които работят и живеят там. Красивите дълги кадри на операторката Даниела Кахиас си играят със сенките и позволяват наслада на безплодните испански пейзажи. Светлината, дърветата, телата, смехът, селският празник, където хората танцуват и пият, сълзите – всичко допринася за потапяне в атмосферата на филма. Голяма част от неговата драматична сила е изразена визуално във финалните кадри – ужасното опустошение на овощната градина. Както разцепващия звук на брадвата във финала на Чеховата „Вишнева градина“, която разделя двата свята.

„Алкарас“ предлага много гледни точки: идентичност на традиционния селянин, който се идентифицира със земята и нейните плодове; портрет на семейна криза, породена от морална дилема; размисъл върху прогреса, който заличава историята.

М. Найт Шаямалан, председател на журито в Берлин, награди „Алкарас“ „за неговите изключителни интерпретации – от деца до 80-годишни актьори, за способността му да покаже нежността и комедийността на семейството и неговата борба, и за нашата връзка и зависимост от земята, която ни заобикаля“.

Симон не предлага решения, защото освен социално-икономически феномен това е и лично преживяване. С необходимата отдалеченост тя говори за памет, индивидуална и колективна, които се пресичат в „Алкарас“. Това е история за идентичност и корени, култура и традиции, вече позабравени, на които често се гледа с превъзходство или снизхождение. Прогресът не вижда цената, която трябва да се плати. Единственият възможен вариант е да запечата в спомените този свят на изчезване.