ТАЛИН 2021: КАПИТАН ВОЛКОНОГОВ ИЗБЯГА


от
на г.

ТАЛИН 2021: КАПИТАН ВОЛКОНОГОВ ИЗБЯГА

Horrorshow, букв. „зрелище на ужасите“ – така се изписва в „Портокал с механизъм“ на Антъни Бърджес думата хорошо, която младежите насилници в центъра на повествованието използват в жаргона си заедно с куп други руски заемки. „Капитан Волконогов избяга“, забележителният нов филм на Наталия Меркулова и Алексей Чупов („Човекът, който изненада всички“), е и хорош, и хорър шоу, и някак подобен на „Портокала“, особено в екранизацията му, където главният герой и неговите droogs много приличат на тайфа футуристични скинхеди. На такива приличат и Федя Волконогов и неговите другари чекисти, облечени в отличителни червени анциузи с кубинки, завързани над крачолите, ремъци за оръжие и бръснати глави. Терорът е тяхна професия и те се движат сред обикновените хора със самочувствието на безнаказана глутница.

Чудно нещо е този „Капитан Волконогов“, в който годината е 1938-а, а мястото – един стилизиран ретро Ленинград с трамваи, цепелини и царствени интериори, завзети от спортисти екзекутори с песен на уста и слама по пода на просторните помещения за изтезания. Част от вторичните елементи в разказа са видимо измислени, но в основата са печални исторически факти – извратеното тоталитарно устройство с безсрамните му паравани; пълният произвол и изумителната величина на издевателството на силните над слабите; устремното обезчовечаване на цяла огромна нация чрез брутален натиск върху телата, умовете и съвестите... И макар филмът да е руски и за реалното минало, усещането е за класическа западна антиутопия, ситуирана в най-неотрадното бъдеще, което авторите са могли да си въобразят преди 50-60 години, и построена със заемки от челния пример на СССР в създаването на абсурдна политическа, икономическа и социална система. „Капитан Волконогов“ е повече Оруел и Филип К. Дик, отколкото каквото и да е руско, съвременно или старо, което ще ви хрумне.

И като казахме „Филип К. Дик“ – Волконогов е капитан в немного тайна полиция, която се занимава с „профилактика на потенциалния враг“, точно както главният герой на повестта „Специален доклад“филмовата версия на Спилбърг), комисарят Андертън, служи в звено „Предпрестъпност“, за да задържа хора за неслучили се още прегрешения. В един момент Волконогов осъзнава, че по логиката на капризната машина за агресия, от която е част, всеки момент от преследвач ще се превърне в преследван, и се впуска в лудешко бягство. Точно както Андертън, който получава специален доклад за самия себе си и побягва от доскорошните си сътрудници. Голямата разлика в двата сюжета е залогът. Волконогов се занимава не просто с арести, а с мъчения и убийства на „невинни, но ненадеждни“ граждани, та знае какво му се пише, затова цел на бягството му не е да опази неопетнената си репутация, свободата или дори живота си. Изглед за живот той няма. Капитанът бяга, за да се спаси в смъртта.

Следреволюционният и предвоенен антиутопичен Ленинград на Меркулова и Чупов е неочаквано пъстър, облян в светлина и красив дори в страшните си детайли. И някак дори на този фон бесовският цвят на изфантазираните униформи на „силите на реда“ успява да изпъкне. Червените мъчители са много, еднакви и плашещо ярки като пламъците на ада. Откъдето именно – кратка свръхестествена интермедия – изскача единственият приятел на Федя с укор (защо ме остави?), с вест за страданията („всичките наши са там!“) и с ясна задача: ти можеш и да не попаднеш в огненото мъчилище, ако се разкаеш и поне един човек ти прости. Като в приказките: ясно и просто за казване, сложно за изпълнение, така че да последва главоломно приключение. И то следва. Волконогов изчезва от полицейската централа и от комуналката си (където сутринта на съдбовния ден сме го видели във вандамовски шпагат между мебелите да вдига топуз) и се впуска да търси онези, на чиито близки е навредил, за да поиска прошка. Проблемът е, че нито притежава невинност, с която да пледира за чуждата милост, нито знае как да се свърже с остатъците от човещина в жертвите – полудели, озверели или претръпнали до самоизличаване. В същото време, както подобава на жанра, по петите го следва зъл и не по-малко съобразителен майор...

„Капитан Волконогов избяга“ не се старае да бъде метафоричен – той неизбежно е, но по краищата, а в ядрото си казва и показва без недомлъвки абсурдите и кошмарите на онова живеене. Което е способно толкова бързо да се превърне в реалност къде и кога ли не по цял свят, откак човекът съществува. Към края един маргинален персонаж пошушва защо не предприема действието, което дори в окаяното си душевно състояние разпознава като редно: „Аз не мога, аз съм... то даже няма прилични синоними... страхливец, това е... Като хляб“. „Капитан Волконогов“ къде ни принуждава, къде ни подмамва да се замислим защо и как всички ние (бихме могли да) сме страхливци толкова насъщно и безсинонимно като „хляб“. Дозира изкуство и реалност, красота и мерзост, предчувствие и драма, антипатия и симпатия към Волконогов по такъв начин, че да погълнем с желание цялата история.

Юри Борисов в ролята на Фьодор Волконогов обединява в смислен низ обикновени и страхотни епизоди. Едновременно енергичен и сдържан, пазещ равновесие на ръба на радикална промяна, той съчетава външността и емоционалната пластичност на младия Юън Макгрегър от независимите му проекти с харизмата на екшън героите от американските блокбастъри. Тази година, както многократно отбеляза пресата в родината му, бележи неговото голямо „избухване“ на екрана. На проведения през септември най-важен фестивал за съвременно руско кино „Кинотавър актьорът беше в пет от селектираните творби: „Купе №6“ (за който вече говорихме покрай надпреварата за Златната палма в Кан редом с „Петрови в грипа“, също с Борисов в състава); „Капитан Волконогов избяга“ и „Мамо, прибрах се“ на възпитаника на Сокуровската школа в Налчик Владимир Битоков (участници в два от конкурсите на венецианското Биенале); спечелилия две награди в Локарно „Герда“ на Наталия Кудряшова и художествения дебют на документалиста Евгени Григориев „Съучастници“. Капитан Волконогов във филма на Меркулова и Чупов – програмиран извън конкурса в Официалната подборка на Черните нощи в Талин – без съмнение е най-силното в тази негова най-силна година.