Ръката на бащата се свива конвулсивно и стисва в неволна мъртва хватка каквото е хванала – кормилото на колата, прегърнатата дъщеря. Цялото семейство – баща, момиче и две момчета – е събрано в нервен юмрук, който боли при всеки опит за отпускане. Заедно ги държат конвулсивната им обич един към друг, мъртвата хватка на минали травми и генералната липса на хоризонт там, където ги е разпределила съдбата – в североосетинското миньорско градче Мизур, където мъчителни за окото соцблокове, тунели и промишлени съоръжения накърняват фона на величествени планини. И нищо не изглежда мислено за човека и неговото благоденствие.

Има много телесна близост в „Да разтвориш юмруци“ на Кира Коваленко, забележителен филм за затишието след бурите в място, за което светът не го е грижа особено, но в което хората имат същите нужди и страхове както навсякъде. За рождена година на героинята си Коваленко е определила 1998-а, когато в онези краища терористичните актове са ежедневие – достатъчно е да си спомним трагедията в Беслан, – но Ададза (Милана Агузарова) изглежда по-млада. Така се и отнасят с нейната Ададза, като с дете. „Ада, Ада“ – постоянно някой вика името ѝ, а тя се крие в яката си, стиска чантата си и откликва, но все по-неохотно.

Момичето трябва да направи нещо за своята душевна и телесна цялост извън средата, която не ѝ дава миг лична свобода, и филмът е за постоянните ѝ пориви навън. Сюжетът е разиграван стотици пъти, но взаимовръзките тук никак не са обичайните за социалното, още повече за „източноевропейското“ кино и това е безкрайно ободряващо. Неуютната, често агресивна среда не произвежда задължително чудовища, а разбираемо наранени хора, способни и да се смеят, и да провидят нюансите. Властният баща не е тиранин традиционалист, както може да се очаква от малкото, което ни е известно за Кавказ, и многото, което са ни насадили манипулативните филми за бедната „провинция“, а повече уплашен близък. Малкият брат, който се намъква в леглото на сестра си и е вече толкова едър, че почти ще я премаже, не е насилник, а обичлив хлапак. Настойчивият ухажор се разкрива не като ветроглав използвач, а като съчувстващ приятел. Свъсеното лице на големия брат, който е успял да се изскубне от Мизур, всъщност не е сърдито, а замислено...

Коваленко разказва, че преди всичко е попаднала случайно в Мизур и след като дълго не е могла да го извади от ума си, е отишла да го опознае и да разговаря с хората (малко като в препоръката на Сорентино първо да си харесаш тема, а после да използваш филма си по нея като претекст да се подготвиш в детайл) – „без мястото нищо нямаше да се роди“. Режисьорката гледа внимателно около себе си и с нея ние също отчетливо виждаме всякакви подробности. Неочаквано многото рижи хора; магазинчето за евтини дрънкулки и бонбони, в което работи Ада; наситения товарен трафик. Момчета хвърлят пиратки по голям бял калкан, осеян с десетки овъглени петна. Младежи въртят бесни кръгчета с коли в тъмната пръст на незастроен участък. „А твоите очи рисуват любов“, разнася се в дискотеката стар прочувствен хит на чеченски бард. Нещата изглеждат объркано, опасно, изтървано, мъчно, под тъмен похлупак. Но те, показва Коваленко, по силата на обстоятелствата, са нечия нормалност.

„Северен Кавказ досега беше част от нашия имперски опит. Неговите истории се разказваха от победителите. Сега си имаме не просто дванайсет нови режисьори, а дванайсет свидетели, способни да опишат неописаното и непоказаното до момента“ – така завършва една чудесна статия за работилницата по режисура на Александър Сокуров в Налчик, столицата на Кабардино-Балкария (републиката на север от Грузия, в която се намира гигантският връх Елбрус и която, за съжаление, надали е позната с друго по нашите ширини). През 2010 г., по покана на Кабардино-балкарския университет, Сокуров долита в Кавказ от своя Петербург, подбира група от желаещи и ги подлага на петгодишно изключително стегнато обучение във всичко, нужно на режисьора на световно кино. Постарава се да разшири максимално културния им хоризонт и да им помогне с работата и финансирането, без да ги направи свои копия. Целта: да се попълни една стара липса – тази на подготвени хора за киното и телевизията в региона. Резултатът: дузина самостоятелни випускници, част от които вече са любимци във фестивалните кръгове – Кантемир Балагов изгря в Кан, а сега снима постапокалиптичен сериал за HBO; Владимир Битоков дебютира в Карлови Вари, а вторият му филм беше част от венецианските „Хоризонти“ тази година; Александър Золотухин започна от „Форума“ на Берлиналето и продължи с награди в Пекин, Сочи, Севиля.

Родената в Налчик Кира Коваленко е едно от най-ярките имена от Сокуровата работилница („той ни помогна да прогледнем, да се родим“). През 2016 г. дебютира в талинските Черни нощи със „Софичка“, по роман на Фазил Искандер – екранизацията е на абхазки и с много натуршчици. „Да разтвориш юмруци“ също е сниман на чужд за режисьорката език, осетински, и почти изцяло с непрофесионалисти, но историята и подходът към нея сега са от край до край формулирани лично от Коваленко. „За мен беше много важно да действам сама, без авторитет, без чуждо мнение, с което да се съобразявам – казва авторката в едно интервю. – В „Да разтвориш юмруци“ си принадлежах абсолютно и това е голямата разлика в сравнение с дебюта ми. Така много от нещата, в които само вярвах, докато учех, заработиха на практика. Всичко, което беше просто информация, се превърна в професия.“ Премиерата на „Да разтвориш юмруци“ се състоя в Кан 2021 и Коваленко стана първата жена, получила гран при в „Особен поглед“. В Сан Себастиан филмът беше селектиран в раздела за новаторско кино „Сабалтеги“ (в който отличието спечели „Вортекс“ на Гаспар Ное).

„Струва ми се, че изкуството като цяло е за уязвимостта на човека, за крехкостта и за слабостта му“, казва Коваленко. „Киното трябва да се разглежда като средство за противостоене на злото и да се използва внимателно“, твърди на свой ред нейният учител Сокуров в един свой обзор на режисьорската работилница в Налчик. „Да разтвориш юмруци“ е пространство, пълно с живот и смисъл, в което киното се държи точно така, както си го представят двамата режисьори.