СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: РОЗОВИЯТ ОБЛАК


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: РОЗОВИЯТ ОБЛАК

Пълнометражният дебют на бразилката Юли Жербазе „Розовият облак“ дойде от тазгодишния „Сънданс“ и взе голямата награда в Международния конкурс на 25-ия София Филм Фест, в който се състезаваха 10 първи и втори творби от 10 държави. Филмът започва с появата на необясним смъртоносен облак над един град (а впоследствие и навсякъде): който попадне в красивите му розови валма, умира за 10 секунди. В просторен дом осъмват двама непознати, Жована и Яго: правили са неангажиращ секс предната вечер и кой знае дали ще повторят, ако не е облакът да ги затвори заедно за неопределен срок. Без специални ефекти и без претенция да е научна фантастика (научното тук е нула, фантастичното – близо до нулата), „Розовият облак“ е изграден като камерна, почти театрална постановка, чиято идея сякаш е да представи взаимодействието и развитието на тези двамата в условия на бедствие.

Надали има тема в повествователните изкуства, която да може да си съперничи с тази за неизвестното навън. Като се почне с ужаса на първобитния човек да излезе от пещерата и да се сблъска с хищника, мине се през вечното недоверие на местния от чужденеца и се стигне до любимото ни страшилище – злонамереното същество от друга планета, изкуството често откликва на вродената ни неувереност и изгубеност в света и ни обсипва с какви ли не сюжети за агресивни околности. А киното е една от най-плодовитите почви за този вид разкази и ей така, без да му мисля особено, се сещам за сума първокласни филми за хора, погнати нанякъде, притиснати отвсякъде или вкарани в сложни схеми на оцеляване от коварен дъжд, мъгла, радиация, епидемична слепота, вирус, извънземен вирус, извънземни спори, извънземни растения, луди птици, зомбита, чудовища, едно чудовище и т.н., и т.н. Друг любим терен за изследване на киното са взаимоотношенията със самия себе си, с партньора или с някакво миниобщество, когато интензитетът на преживяванията се засили поради естественото или свръхестественото откъсване на героите от останалото човечество в малко място – остров, подводница, кораб, космически кораб, хотел, антарктическа изследователска база, влак, затворническа килия, бар, палатка, ковчег.

„Розовият облак“ стъпва там, където тези два стари булеварда на фикцията се пресичат... и се изгубва в наситения трафик. Причините за всичко дори бегло драматично в него произтичат повече от нуждите на сценария, отколкото от тези на зададената обстановка; диалозите се състоят повече формално, отколкото органично; не се случва или прави нищо ново или стимулиращо ума. Облакът е поставен като преобръщащо всичко условие (заплаха и предизвикателство пред човешкия род), но почти веднага е загърбен като такова. Тоест той се споменава постоянно, но единствената конкретна реакция на човечеството спрямо него е построената чрез дронове система за снабдяване с провизии по найлонови ръкави, залепени за прозорците на домакинствата. И това е. Вървят годините, облакът си стои, но нито вътре, нито вън се наблюдава някакъв упадък (водопроводите и кабелите са непоклатими; продуктите от първа необходимост се пръкват отнякъде) или какъвто и да било опит за изследване, тълкуване или бягство (маски, скафандри, ръкави от изолиращи материали, по които да минават хората). Всеки остава там, където е бил по време на пришествието на атмосферното явление, и крета. По-нетипично за нашата природа и по-недраматично – трудно мога да си представя.

Защо въпреки газообразната си природа облакът не прониква в домовете? Защо, след като не се просмуква в сградите, хората не излизат от апартаментите си и не общуват в рамките на кооперациите? Защо, щом за настъпването на смърт са нужни 10 секунди, никой не се опитва да притича от едно място на друго за 5 или 8 секунди? Нашите персонажи са видимо богати, изгодно са „пленени“ в голямо, уютно място, което дава известна свобода в несвободата, и могат да си позволят години самоиздръжка чрез заниманията онлайн на жената – но сериозно ли в условия на световен апокалипсис успяват да си набавят и пясък, за да може тя да си играе на плаж вкъщи? За всяка измислица, за която влизаме в киносалоните или отваряме книга, конвенцията е да блокираме временно неверието си, за да може историята да тръгне и да се разгърне, без да ѝ се налага да отговаря на милион дребнави въпроси и да се спъва в баналности, вместо да пусне въображението ни на воля. Но „Розовият облак“ иска толкова много кредит на доверие, че в часа на разплатата – тоест тогава, когато трябва да предложи нещо съществено в замяна – няма достатъчно. Бидейки очевидно не научна фантастика (розовият филтър не стига, както и яловата облачна предпоставка, чиито уж планетарни размери не произвеждат на екрана нищо повече от един малък социален експеримент за двама), той може поне да бъде разтърсващ сблъсък на мирогледи и темпераменти. Обаче не е.

Жована е социална, Яго е домошар, тя сякаш е бунтарка (така е заявено, но нищо не го потвърждава до предвидимо отворения финал), той е склонен да маскира в удобни оправдания и най-неудобните положения. Но ако някой очаква помежду им да се разразят сочни етични спорове или да пламне страст между противоположности, да не се залъгва. Това, което в началото прилича на цивилизована овладяност, се оказва душевна празнота. В „лабораторията“ на тези двамата не се ражда нищо небивало (дори едно вълнуващо изречение за цвят!), а бивалото не се дисектира в тънки нюанси или взривява някак, то просто се възпроизвежда. Те ядат, пият, движат се из къщата, за разнообразие разиграват сценки от предишния си живот, правят дете, водят вяло къси видеочатове с роднини, гледат през прозореца, раздалечават се и се приближават в пространството. Нужен ли е за такъв сюжет розов облак и спиране на целия свят? Не. А нужно ли е дори качването му на екран?

Двамата случайни любовници веднага се гмурват в една рутина, която е равна дори в най-напрегнатите им диалози или най-дръзките им фантазии. И макар да ми се ще да кажа, че нещо в работата на актьорите, във визуалните решения или поне в музиката компенсира обикновеността на структурата и текста или рехавостта на сюжета, не мога.