Как наистина се дава думата на другите, без да бъдат хванати в унищожителната примка на репрезентацията? Един от малкото успешни примери за артикулиране на другостта през последните години е „Прегръдката на змията“. Този филм се включи в една подценявана, но жизненоважна и актуална борба – борбата срещу империализма в налагането на наративи. И ако в „Прегръдката на змията“ дуетът Сиро Гера/Кристина Гайего акцентираше върху драмата на претопяването и незабележимото изличаване на цели култури, „Прелетни птици“ отправя по-директен удар към света около него чрез използването на познати прийоми в услуга на изчезващия глас.
Докато за ефекта на „Прегръдката на змията“ е определящо хипнотичното темпо, с което се носи лодката на последния истински жител на Амазония, „Прелетни птици“ тече бързо, разтваряйки и затваряйки редица фабули в рамките на минути, при това без да призовава към детайлно вглеждане, както историята за лутанията на европейските приключенци в джунглата. Това трилъроподобие, което не е лишено нито от напрежение, нито от екшън, може на пръв поглед да изглежда като обезценяване на специфичната култура на героите, но в действителност е точно обратното. Врязването на направо баналното развитие на една толкова стара история за алчността и срива на традиционните семейни ценности връз същите тези ценности и цялата им богата ритуалност излага на показ особено важни твърдения: както за безпомощността на тази ритуалност в съвременния свят, така и за триумфалния ход на човешките пороци, които не признават границите на културите и времето.
Ледът, по който стъпват Гера и Гайего, е извънредно тънък поради простата причина, че всяко тяхно сведение е по неизбежност и манипулация на твърде затворения и непознат свят на северноколумбийското племе уаюу, за което се разказва. Успехът им се дължи не само на обилната работа на терен и вслушването в самите уаюу, които са ушили част от костюмите си и са взимали отношение по заснетия материал, но преди всичко на отказа на режисьорите да търсят екзотичното. За разлика от филми като „Рома“, в „Прелетни птици“ липсва прикритият расизъм, резултат от обективирането на коренното население като нещо отличително и нечовешко, което се държи подчертано престорено, за да погали туристическото око на зрителя. В този смисъл за разлика от рекламния анонс, това не е „етнографски“ филм, от който научаваме интересни факти за навиците на индианското племе, макар че в действителност подобни факти не липсват. Напротив, линията към тъжния финал е предначертана тъкмо от противопоставянето между изолацията на уаюу и антично изчистената и вечна човешка драма, която неминуемо ги застига (символизирана не само от гръцките имена на част от героите като Леонидас, но и от слепия аед, който открива и закрива филма).
Трагичният сблъсък се случва още при осъзнаването, че една подобна общност е безпомощна пред навлизането на чуждото – нещо, което не може да бъде предотвратено от лъкатушенето на съдбата на отделните членове през 20-те години от времетраене на тяхната история. Когато общността се разпада генерално поради егоизъм, дори и по-устойчивата общност на семейството е обречена да се разпадне. Визуалният образ на тази обреченост е кичозната барокова вила в пустинята, където заживява едно от семействата след забогатяването си. Освен че нейната пълна непригодност показва липсата на познание на уаюу за заобикалящия свят, тя парадоксално им осигурява по-малко защита от обичайните дървени постройки, както се разбира и от самия край на филма.
Не е случайно, че подобно на „Прегръдката на змията“, кризата на културата в „Прелетни птици“ е задължително предшествана от загуба на умението да сънуваш. Но ако там злият двойник се наричаше „чуячаки“ – бездушна черупка, която е забравила как се сънува, тук неговото име не е никак мистично: това е алихуна, чужденецът, който представлява вечна заплаха, заради което контактът с него предизвиква по неизбежност и конфликт. Удържането на семейната традиция вече не е изход, напротив – при цялата си героичност то заплашва членовете на семейството, тъй като ги влече назад сред неотменимия цялостен ход напред.
Автоматичната мачкаща логика на големите процеси е уловена без излишни обвинения и патетика, а липсата на сантиментализъм е осезаема. Американските „посланици на капитализъм“, които раждат мащабното търсене на наркотици, са маркирани като една възможна причина, но те са и следствие от по-глобалните ефекти на колониализма. Коренното население от своя страна е колкото жертва, толкова и развъдник на насилие, тъй като не се противопоставя на рязкото забогатяване в следствие от развитието на търговията с наркотици, а по-скоро се оказва неподготвено за ударния ритъм на капитализма. Същевременно липсва и злоупотреба с показването на насилие, а вместо това има уважение към жертвите, които са показани непосредствено преди смъртта си или смъртта им е кадрирана като ренесансова картина, така че да се открие красотата дори в най-трагичния момент.
Докато гледаме сериали като „Наркос“, кинематографичната им стойност като форма на забавление се изправя опасно срещу историческата истина и отдалечава от търсенето на справедлив разказ за близкото минало, който да вземе предвид най-непопулярните гледни точки на най-потърпевшите от процесите в Южна Америка от 60-те години насам. Именно в този смисъл Сиро Гера и Кристина Гайего дават своя принос в запазването не само на културното наследство на един все по-изчезващ народ, но и етичен принос към киното въобще, защото макар и като „алихуна“, техният поглед е честен – той не прави компромиси с наратива, за да изглежда по-гледаем, нито пък оправдава злото от сигурната позиция на „автора“, на когото било позволено всичко. От своя страна лавирането между жанровете е направено внимателно – въпреки че можем да определим „Прелетни птици“ като гангстерски филм, един от главните герои удачно казва преди смъртта си, че те вече са отдавна мъртви и разчистването на сметки в един момент показва единствено собствената самоцелност.
В този смисъл „Прелетни птици“ е филм за уаюу въобще (дори може да се каже филм „с“ уаюу), въпреки че в него има много конкретни и плътни образи, и то напълно реалистични. Той е и кохерентен филм с ясно разписан сценарий, но това не му пречи да се прекланя пред самобитните ритуали и автентичната красота на Северна Колумбия. Така, макар и лишавайки се от оригиналния подход на „Прегръдката на змията“, Гера и Гайего поддържат на един привидно чужд терен нивото на загриженост и емпатия към онези, които са твърде безинтересни за съвременното кино, за да бъдат показвани като хора. И само потвърждават необходимостта от борба за техния разказ.
