Китайската анимация видимо вдига летвата. Това само по себе си не е кой знае каква новина, имайки предвид, че от десетилетия се бълват негледаемо инфантилни и в повечето случай естетически обидни продукции, но през последните години действително се забелязва продължаваща качествена промяна, като започнем с „Голямата риба и Дивата ябълка“, минем през „Пазителя“ и приключим с тазгодишния хит „Нъджа“, който стана вторият най-касов филм в Китай и въпреки това е съвсем читав.
Предстои да видим докъде ще я докара новото поколение аниматори, но посоката ме изпълва с любопитство към китайските търсения в жанра, каквото никога досега не съм имал. Сред по-забележимите тенденции, които правят анимациите все по-актуални и за местната, и за чуждата публика от всички възрасти, са: отдалечаване от характерната патетика и едноплановост в писането и изпълнението; задълбочаване във вътрешността на персонажите, които са все по-противоречиви и амбивалентни; смело и интелигентно изобразяване на зловещото и страшното; хумор, който не е на ниво втори клас; все по-естетска и технически пипната анимация, която оценява китайските природни и културни пейзажи, без да е досадна и самовлюбена…
Говоренето за национални кинематографии намирам за невинаги продуктивно и често излишно, но ми се струва подходящо тези филми да бъдат разглеждани заедно, защото малко или много принадлежат към един и същ фантастичен свят, към който принадлежи и „Бялата змия“, продукция на „Уорнър Брадърс“ и китайската „Лайт Чейсър Анимейшън“. За разлика от други интересни китайски анимационни филми (като например криминалето „Приятен ден“), които са съвременни и (сравнително) унивесално разбираеми, горепосочените филми черпят сюжетите си от древните китайски литература и митология, които в общия случай са непознати за западния зрител, а това налага известно контекстуализиране на фикционалния им език, бегъл опит за което ще бъде направено в този текст.
„Легендата за бялата змия“ е сред най-известните китайски народни приказки, записана за пръв път като „Бялата мома, завинаги заключена в пагодата „Лейфън“ през XVII в. от писателя Фън Мънлун, който за жалост все още не можем да четем на български. През последното столетие историята е многократно приспособявана за голям и малък екран, (може би най-известната версия е хонконгският „Зелената змия“ на Цуй Харк от 1993 г.), а Бялата змия, способна да се превръща в човешка красавица, е един от най-разпознаваемите фантастични образи в китайското културно пространство.
Последният филм не е толкова поредната адаптация, колкото нов разказ с познатите герои и в познатия свят. Навярно не е случайно, че в заглавието липсва думата „легенда“, защото историята тук свършва точно там, където познатата приказка започва, тоест това е предистория, Бялата змия преди легендата.
Също като в оригиналната приказка, във филма се разказва за любовта между човека Сю Сиен и змийския дух/демон Бай Суджън, само че неизвестен брой човешки прераждания по-рано. Колебанието в превода на идентичността на Бай Суджън идва от липсата на подяходящ еквивалент на китайската дума яо, може би най-популярния и най-експлоатирания член на китайския пантеон свръхестествени същества,
копродукция на древното анимистично вярване, че всички неща носят душа, особено старите (животни, дървета, камъни), и даоистката идея, че чрез дълги години усъвършенстване на духа може да се постигне безсмъртие, да се овладеят неизброими вълшебства и да се придобият фантастични умения, например за превръщане в човек, най-често – в съблазнителна красавица, която по-трудно или по-лесно балансира животинското и човешкото в себе си. Това е азбучно явление в китайския фолклор, за което говори дори Мо Йен в Нобеловата си лекция.
Интересното в тези образи е, че те неизменно всяват страх у хората заради различността си, но намеренията им варират безкрайно в отделните истории – приятели по чашка; сукуби, които изстискват жизнените сили на мъжете; хитри използвачи; скъпи другари, които предоставят безусловна помощ; завинаги верни съпруги… В оригиналната приказка Сю Сиен и Бай Суджън се женят и живеят щастливо заедно, но се сблъскват с човешките предразсъдъци спрямо яо, най-ясно въплътени и най-силно изразени от будисткия монах Дахай, който полага всячески усилия да развали скверния съюз между човек и нечовек. В това отношение в „Бялата змия“ е извършено много приятно обръщане. Историята отново се фокусира върху вредата от предразсъдъците, но тук наблягането е върху неприемането на човека от страна на змийската общност, за която всички хора са мошеници и разбойници и самата дума „човек“ е нещо гадно и зло. Много повече внимание е обърнато и на характера и терзанията на Бай Суджън, макар такова да има и в оригиналната приказка – Фън Мънлун е един от първите китайски писатели в историята на китайската литература, които съзнателно създават пълнокръвни женски образи.
Като казах „змийската общност“, обичайно явление в тези истории е наличието на подземно царство (най-често на дракони, както е например в „Нъджа“), където живеят страшни същества, кроящи планове за излизане на повърхността и превземане на човешкия свят – конфликт, който предизвиква грандиозни битки в края на филма. В „Бялата змия“ е добавен и друг чест конфликт – между управници и поданици. Така, освен фантастична романтична история, филмът е и коментар за властовите отношения сред хората. Големият злосторник тук се оказва обичайният – човекът с власт, който умишлено всява раздор и омраза между две групи същества, които нямат реална причина да се мразят. И както много филми на фестивала в Ситджес, „Бялата змия“, докато е увлекателно зрелищен и секси, демонстрира, че страшното често е продукт на незнание, а демоничното е просто необичано човешко.
Някои аниматори вече дадоха заявка за още големи проекти, които да вдъхнат нов, съвременен живот на китайските класически сюжети, с цел да се създаде фантастична вселена, конкурираща тази на „Марвел“. Литературните и финансовите ресурси несъмнено го позволяват. Да видим.