Според авторитетното списание Fotogramas, което на свой ред се позовава на най-популярния испански сайт за кино FilmAffinity, в първата десетка на най-високо оценените от зрителите филми по кината в Испания през 2024 г. попадат: „Втора награда“ на Исаки Лакуеста и Пол Родригес (музикална история от 90-те), „Номер 47“ на Марсел Барена (който се връща още по-назад, до 70-те, и разказва за тогавашна Барселона), „Малките любови“ на Селия Рико Клавелино (прелестен летен етюд с майка и дъщеря, сниман сред природата недалеч от Барселона), „Къщата“ на валенсианеца Алекс Монтоя (семеен сюжет и поредна екранизация на комикс от неговия съгражданин Пако Рока), Mamífera на Лилиана Торес (букв. „бозайница“, но идеята вероятно е в заглавието да има „мама“ – разказ за бременността като криза), „Тихата прислужница“ на Мигел Фаус (първата европейска продукция, финансирана с продажбата на NFT; посветена на преживелиците на колумбийска домашна помощничка в охолна къща на Коста Брава – гледахме го на предишния СФФ). А най-отгоре в класацията е „Къща в пламъци“ на режисьора Дани де ла Орден и сценариста Едуард Сола̀, двама 35-годишни възпитаници на Каталонската школа за кино ESCAC. Тоест 7 от 10 заглавия са с каталонска връзка (режисьор, сюжет, каст или поне локация), а 3 от тях са основно на каталонски – език, който по времето на франкизма с десетилетия е забранен на екрана. Каталонското кино произвежда по около 80–90 пълнометражни филма на година, пълни залите, присъства редовно на световните фестивали, получава награди, а в различни държави (вж. Дания, Шотландия) му организират и ежегодни панорами. Срв. с България, която освен същото население си има и държава, но с мъка стига до максимум 37 на година (средно на година през последното десетилетие филмите са около 28).

И така, най-касовият испански филм за 2024 г. е каталонски. Нещо повече, „Къща в пламъци“ (по кината от 28 юни) е и най-гледаният каталонски филм в Каталония за последните 10 години, както и най-касовият каталонски филм в историята. А режисьорът и сценаристът – сътрудници още от началото на съответните си плодовити кариери с романтичните комедии „Лятна нощ в Барселона“ (2013) и „Коледна нощ в Барселона“ (2015) – вече пишат продължение с работното заглавие „Къща в пепел“. От дузината творби на Де ла Орден в България в стрийминг платформите най-познат сякаш е „Тестът“ (2022; по едноименната пиеса на Жорди Вайехо), смътно подобен на „Перфектни непознати“ на Паоло Дженовезе и куп други истории, в които група приятели уж подхващат невинна игра, а взривяват устоите и на отношенията, и на разбиранията си за света.

За щастие, „Къща в пламъци“ прилича повече на американския курортен трилър „Белият лотос“, отколкото на досегашната продукция на Де ла Орден и Сола (които впрочем редовно се занимават и с телевизионни сериали) и лесно мога да си представя римейк на английски с Дженифър Кулидж в централната роля. Филмът се е получил забавен, богат, с чудесно работещ за всякаква публика баланс между високо и ниско, смешно и тъжно, просто и сложно, сантиментално и прагматично, излишно и нужно. (В определен вид повествования излишното е също нужно – умерените дози непрактичност стоят луксозно.) Актьорският състав е фантастичен, мястото на основните събития е радост за окото (Каза Ровира, поредната иберийска сграда-персонаж), диалозите и събитията отчитат вярно менящото се равновесие на силите (35 сцени, 7 действащи лица, много импровизация), а мисловният експеримент с къщата в пламъци става катализатор едновремено и на завръзката, и на развръзката („представете си, че всичко, на което държите, е събрано в една горяща къща, и изход няма, докато не чувате гласа на човека, който ще ви спаси... чий глас чувате?“).

Идеята на Де ла Орден, разгърната от Сола, е почти безотказна: взривоопасна среща на различни темпераменти, свързани в роднинска мрежа и икономическа зависимост и дърпани в различни посоки от личните си, твърде несходни желания и неудовлетворения (част от които неизвестни и за тях самите или възникващи и изчезващи в хода на действието). Орел, рак и щука, куче и котка, лисица и (може би кисело) грозде – каквито класически напрежения ви хрумнат, такива са вложени в „Къща в пламъци“. Картината е изключително динамична, общуването между изпълнителите – убедително и съвсем леко окарикатурено.

Главата на клана и инициаторка на събирането му в крайморската вила е Монце (чудна Ема Виларазау). Вилата е нейно наследство и декор на всички хубави лета от добрите им години заедно. Сега годините са на разпад и Монце е успяла да привлече близките си единствено с обещанието/заканата, че смята да продаде къщата. До самия финал не става ясно дали самотността, която излъчва тази жена, е плод на нейната пасивна агресия, на реалните ѝ рани на изоставена съпруга и неоценена майка или на собствените ни гузности спрямо собствените ни родители. Първи на мястото се явяват двете ѝ деца – Давид (непораснал детиняк с музикални амбиции) с новата си приятелка Марта (много любезна, все по-шокирана, необходимо външно тяло за ситуацията) и нецепещата басма Жулия с нелюбимия си съпруг Тони и двете им деца (по-скоро реквизит, отколкото герои). Очаквано се присъединява и бившият съпруг Карлос (страхотен Алберто Сан Хуан, по-бавен, маниерен и комично откроен от останалите), неочаквано – с новата си приятелка, психоложката Бланка (която именно задава мисловния експеримент с горящата къща). Освен Монце никой не иска особено да е там. И не всички знаят всичко, което би трябвало да знаят за останалите.

Нататък е екшън. И едно от най-мъдрите решения на авторите е, че той никога не става съвсем механичен; суха игра на иди ми-дойди ми, реплика и контра, действие и противодействие. Във всички етапи на разказа по малко или повече си проличава, че тези хора са обединени и от привързаност, от някаква увредена от обуздаване, но все пак емпатия. В Сан Себастиан филмът беше в подборката Made in Spain и е излишно да споменавам, че залата беше пълна и ентусиазирана.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.