Егоцентричен, монотонен и неправдоподобен. Без живец, дълбочина и нюанси. Такъв е персонажът на Тилда Суинтън в „Съседната стая“ – първия пълнометражен опит на английски на Педро Алмодовар. Такъв впрочем е и целият филм, неотдавна получил Златен лъв във Венеция. Визуално пищен, както винаги, с идеално подредени кадри в ярки цветове, смели десени и дизайнерски джунджурии (вж. кутията за бисквити „Долче и Габана“), той е неуютно пуст, неоправдано дълъг и без видимо чувство за хумор – кратките прихвания в залата, боя се, се дължат повечето на неволната комичност на ситуации, мислени като сериозни (вж. особено нелепия разговор с огромния треньор във фитнеса). Историята е толкова зачатъчна, че спокойно може да се нарече просто „ситуация“. Но пък безкрайно развлечена. Диалозите са неестествени и в тях всички герои звучат еднакво – с гласа било на авторката на романа, от който се е вдъхновил Алмодовар, било на самия него. Изобщо актьорите приличат на марионетки, местени от един главозамайващ интериор в друг (с няколко разкошни екстериора за разнообразие) и озвучавани зад кадър от един и същи кукловод. Действието е минимално, колкото да оправдае смяната на декора.

Пиша това, докато в претъпканата съседна стая, тази за пресконференциите в центъра „Курсаал“, се раздават взривове от ръкопляскания. Заедно с част от екипа си Алмодовар, свещеното чудовище на съвременното испанско, а и европейско кино, представя там произведението си ден след като е навършил 75 години и няколко часа преди да бъде удостоен с награда Доностия за цялостна кариера (другите две за 2024-та получиха Кейт Бланшет и Хавиер Бардем). За първи път, припомня на присъстващите, е дошъл със свой филм в Сан Себастиан преди 44 години. А Тилда Суинтън разказва как през 80-те пиратът в нея е открил и разпознал пирата в него... При тези обстоятелства чувствам като почти кощунство пълната си липса на възторг от новото му творение. Да, шарените, хапливи лудости на Алмодовар от миналия век белязваха животи, моя включително, и ред негови актриси влязоха в личния ми пантеон именно в ролите си от мадридските му истории – Вероника Форке (да почива в мир), Кармен Маура, Виктория Абрил. Но „Съседната стая“ е мъчително изживяване, и то не заради темата си.

В Ню Йорк сме, писателката Марта (Джулиан Мур) дава автографи на опашка от почитатели. Стара позната споменава, че отдавнашната ѝ приятелка Ингрид (Суинтън), бивша военна кореспондентка, е много болна и лежи в еди-кое си лечебно заведение. Марта отива на свиждане, двете възстановяват отдавна прекъснатите си отношения, Ингрид я моли да бъде човекът в съседната стая, докато тя напуска живота с помощта на хапче, купено в Тъмната мрежа. Марта се съгласява, Ингрид наема за месец къща (малко архитектурно чудо) и преходът към отвъдното започва. Ингрид говори ли, говори, а Марта слуша и откликва. За нея не научаваме почти нищо, но и от многото говорене на Ингрид не е като да научаваме много.

Близки планове на сериозни, но спокойни лица. Знаково червено във всеки кадър. На голям телевизионен екран Бъстър Кийтън бяга от група разпасани жени и търкалянето на бутафорни морени. Многократно цитиране на края на „Дъблинчани“: „...снегът, който засипваше всичко, разстилаше се над Вселената, със сипкав съсък засипваше живите и мъртвите и се спускаше като сън...“. Зелена лампа с изящен дизайн. В съвсем излишна сцена Джон Туртуро, бивш любовник и на двете героини, се появява с угрижено чело и казва неща. В също толкова излишна сцена Хуан Диего Бото (тук действието е за малко в миналото и в зона на бойни действия) пояснява по повод двама мернати за миг монаси кармелити, че те най-вероятно са любовници, а сексът е единственият щит срещу войната. В празна откъм смисъл сцена гигантският разноцветен пуловер на Тилда изяжда и нея, и хубавката композиция, в която е включен.

Рак, спомен за Босна, горяща къща, изоставена дъщеря, мрачни прогнози за климатичната катастрофа и надигането на световната десница. „История за една агонизираща жена в един агонизиращ свят“ (по думите на автора на пресконференцията) – а всъщност една агонизираща ситуация с предизвестен, но отлаган до непоносимост край. И едни много богати хора в едни много привилегировани места на фона на пошло мелодраматична музика, която бута възприятието в ключови моменти, защото без бутане, дърпане и емоционален шантаж може и да не забележим колко са драматични. А драма реално няма при пълното отсъствие на конфликт – етичен, междуличностен, културен, социален, логистичен, какъвто и да е. Дори Суинтън, която иначе може всичко, в „Съседната стая“ е пластмасова, неестествено равна. Къде е сега чудната вулканичност на Форке, Маура и Абрил? Къде в тази комфортна буржоазна дрямка се разми рошавото романтично бунтарство от 80-те и 90-те?

Редицата на тези реторични въпроси води до същото никъде, до което и „Съседната стая“, така че по-добре да завършим с думите на Алмодовар от награждаването му с Доностия. Те бяха вълнуващи и точни. „Да направим така, че всички възможни големи трагедии, ежедневното страдание, неразбирането, лъжата, липсата на емпатия, социалната несправедливост, омразата, всичко лошо, което можем да си представим, да остане във фикцията, а реалният живот да върви честно и мирно и да се забавлява с измислиците, които вървят само по екраните. Знам, че искам много, но аз винаги съм бил такъв – още откакто пристигнах в Мадрид през 1970 година с намерението да режисирам филми.“

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.