САН СЕБАСТИАН 2017: УСЕТ ЗА ПРАЗНИК


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2017: УСЕТ ЗА ПРАЗНИК

Шест години след огромния международен успех на „Недосегаемите“ и три след по-дискретното преминаване по кината на не по-малко забавния, но сякаш недооценен „Самба“, френският тандем Ерик Толедано и Оливие Накаш се завръщат със смешна комедия за сватбено тържество. И ако на някого „смешна комедия“ му се струва плеоназъм, то значи някак е имал късмета да пропусне типичните сънотворни или плачевни сватбени комедии от последните две-три десетилетия. За разлика от повечето упражнения в тази ниша „Усет за празник“ се спасява от скуката не чрез физически ексцесии (торти във физиономията и повръщане върху съседа) или „звезден“ екип (популярността на актьорите тук не е световна, но класата и дуендето са), нито дори чрез бягство от задължителните за жанра елементи (те са надлежно отметнати), а чрез внимателно, ласкаво „провеждане“ на персонажите през историята, в края на която никой не остава без достойнство и без смисъл.

Сценаристите и режисьори Накаш и Толедано като че ли имат известен страх от празното и всичките им филми гъмжат от разнообразни детайли, разклоняващи се сюжетни линии и бързи, красноречиви диалози. „Усет за празник“ (Le sens de la fête, разпространяван и под ужасното алтернативно заглавие C'est la vie!) не е изключение. Но докато в „Недосегаемите“ (млад черен мъж от предградията е принуден да стане придружител на обездвижен парижки богаташ и неволната им комбина от недоразумение се превръща в приятелство) и в „Самба“ (млад сенегалец, пребиваващ нелегално в Париж, се сближава сърдечно с французойка от „доброто общество“, неотдавна преживяла срив от преработване) основният разказ се въртеше около отношенията на контрастни двойки, представляващи големи конфликти, в „Усет за празник“ много персонажи водят действието в хор и всички големи лични, социални или културни проблеми се засягат пътем.

Ситуацията е следната: Макс има малка фирма, която се ангажира от А до Я със сватбеното тържество на онзи, който може да си позволи услугите ѝ – украсата, храната, сервитьорите, музикалното оформление, фотографските услуги. Филмът описва по часове денонощието, в което честват венчавката си Пиер и Елена, откъм задкулисието на онези, които правят празненството. Излишно е да се казва, че фирмата е на ръба на оцеляването, че Макс е нещастен в брака си, че сътрудниците му са леко разбита компания, че в организацията стават няколко сериозни гафа и че по някое време дори не е сигурно дали младоженците ще ги бъде заедно... Такива са правилата и прийомите на този вид комедия и в изобилието им без проблем се включват и някои по-семпли шеговитости като преиначените от автоматичния коректор есемеси или „хеликоптерът на любовта“ (явно във Франция салфетките, развени в знак на бурно ресторантско въодушевление, са еквивалент на хвърлените на пода салфетки по нашите ширини). Поставени пред избора да вдигнат ръце или да импровизират, героите изкарват най-хубавото от себе си и празникът се получава славен по начин, който никой не е допускал.

Чешитите на Толедано и Накаш също са изискване на жанра, но човешкото им съдържание не е издълбано до степен да се превърнат в двуизмерни карикатури – едно от най-привлекателните свойства на „Усет за празник“ е, че дори да не харесва греха, обича грешника. Тук важна е не подигравката, а играта. Не победата, а участието. Затова двайсетината персонажи стават моментално симпатични и периодичните им включвания водят до радост в залата още преди да са казали и направили каквото и да било: образът, който приема всичко буквално; онзи, дето отбелязва с тон на откривател само очевидните факти; бойната заместничка на Макс, чийто основен талант е да намира поводи за свада; привиканият по заместителство Етиен, който под сценичен псевдоним Джеймс пее на измислен италиански и португалски; превзетият младоженец, който се изживява като артист и оратор за мъка на гостите; фотографът Ги, който ненавижда профанските снимки със смартфони и учи стажанта си с пухкава като глухарче прическа как да преяжда на сватбени бюфети; бившият учител по литература, който страда от лошия френски на колегите си келнери и ненавижда плеоназмите...

„Усет за празник“, според един от пакистанските членове на екипа на Макс, е нещо, с което се отличават французите: умеят да направят вълнуващо и най-баналното събиране. Благодарение на усета за празник на Накаш и Толедано новият им филм е образцова комедия във възхитително ансамблово изпълнение, в която никой няма да се почувства външен – нито дошлият просто да се покикоти, нито очакващият нещо по-така. Като например музиката да е на жив джаз-класик като Авишай Коен или красиво аранжираните маси за вечеря да са маркирани не с номера, а със заглавия на Ромен Гари.