Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Сирано дьо Бержерак е онзи прочут драматург, бохем и дуелист, който през ХVII в. с духовитост и буен нрав прави името си нарицателно, а през 1897 г. е превърнат от поета Едмон Ростан в един от най-незабравимите образи в световната литература: честният защитник на правдата и вкуса с огромен нос и огромно сърце; човекът, способен да жертва собствените си чувства и да пише най-изящните писма до жената на живота си от името на своя хубав, но не особено буден приятел, в когото пък е влюбена тя. През 1925 г., когато ипритената смрад на Първата световна война още витае из въздуха, Морис Ростан, син на Едмон, адаптира за театъра собствения си роман “Мъжът, когото убих” – история за разяждан от угризения младеж, който се представя за друг. Горе-долу по същото време берлинчанинът Ернст Любич започва да работи в Щатите и през 1932 г., когато пацифистката пиеса на Ростан-син вече се е прочула в Европа, я екранизира под заглавие “Broken Lullaby”. “Франц”(2016) на Франсоа Озон е реприз колкото на театралния текст, толкова и на елегантния черно-бял филм на Любич. След като четири пъти се състезава в Сан Себастиан и през 2012 г. взе Златна раковина и награда за сценарий с чудния “В къщата”), Озон сега направи премиерата на “Франц” във Венеция и тук е само гост – в раздела “Перли от други фестивали”.

Франц от заглавието е големият отсъстващ от историята (дори тялото му лежи в масов гроб някъде другаде, а не под поставения от близките му паметник), която обаче се върти именно около болезненото му отсъствие. Той е бил млад, разбираме, чувствителен германец с вкус към музиката и отвращение към насилието, а е загинал на фронта. И неслучайно Озон е сменил името на съответния герой у Ростан от Валтер на Франц, което не звучи кой знае колко различно от France... Това именно е основната идея (защото говорим за филм с ясно произнесен апел): да покаже симетриите между двете доскоро воювали страни, които обаче са обвързани от много повече подобия и взаимни възхити, отколкото от неразбирателства. В една крайно прочувствена реч в кръчмата, където определен сорт хора се събират да чепкат политиката и да пеят родолюбиви песни, бащата на Франц, достолепен беловлас лекар, обяснява нещата съвсем простичко: твоето дете загина, твоето също, и твоите две момчета... но кой ги прати да се бият? Ние, родителите им. Пратихме ги да се бият срещу децата на някакви френски родители, които сега ги оплакват точно като нас...

През 1919 г. в малко германско градче Ана, годеница на Франц, ходи всеки ден да носи цветя на гроба му и веднъж засича странен изпит образ, който също носи цветя и пролива сълзи. Това е Адриан, който идва от Франция и както постепенно става ясно, е приятел на Франц от годините на общото им парижко учене преди войната. Той също обича музиката и се отвращава от насилието и трудно, но някак естествено семейството на Франц – бащата лекар, майката домакиня, живеещата при тях осиротяла Ана – се отваря за него и го приема с отворени обятия... Сетне идва големият обрат: Адриан не е точно този, за когото се представя, и причината за посещението му в Германия е обречената нужда от нещо, което няма как да получи. Това обърква, но и преподрежда живота на Ана, защото тя единствена научава почти цялата истина. Когато тя на свой ред отива във Франция да търси Адриан, имаме възможност да видим как французите се държат огледално на германците, как хората са хора навсякъде, как фронтът е останал като шрапнел в някои сърца, но не е намалил нито величието, нито значението на семейството, на културата, на общуването.

Филмът е нежен, дантелен, нарочно старомоден, с красиви костюми, изящни диалози за неща, които надхвърлят очевидното и издават вътрешен етичен дебат, и с прелестни човешки лица, където може да се наднича с вълнение. За ролята си на малословната, решителна, постепенно възвръщаща усмивката си Ана германката Паула Беер взе във Венеция наградата “Мастрояни” за изгряваща актриса. Французинът Пиер Нине е приказен прозирен Адриан с огромни печални очи (същият актьор – много различен, но не по-малко хипнотизиращ – играе главна роля и в “Одисея”, филма, с който се закрива това издание на Сан Себастиан: разказ за Филип Кусто, преждевременно загиналия син на Жак-Ив, дръзкия изследовател на океаните с легендарната червена шапка). За мен обаче възрастната двойка – хер докторът и неговата съпруга, изиграни от Ернст Щьоцнер и Мари Грубер – е голямата сила на филма: два различни характера в съпружеска хармония и родителски траур с впечатляващо богатство на регистрите; едно друго, по-благородно и цяло поколение както в живота, така и в киното.

Озон за първи път разказва в черно и бяло, като цвят допуска единствено в моментите на “спомен, лъжа или щастие”. Не за първи път обаче размива втората половина на историята към нерешителен финал, който донякъде обезсмисля деликатното, но стабилно градене допреди това. При всички положения “Франц” е филм, който си заслужава – със своите качества на кино, но и на литература, а в известен смисъл и на философия. Освен за подмяната на идентичности в “Сирано”, напомня смътно на “Вълчиците” (1955) на тандема Боало-Нарсьожак – роман, в който след Втората световна един завърнал се от фронта войник се представя за друг... “Идентичността, в крайна сметка – каза Франсоа Озон – е конструкция, която се захранва с измислици. Любопитното е дали искаме да бъдем главни герои в тях, или ни е достатъчно просто да ги наблюдаваме като зрители... Лъжите се родеят с желанието, а желанието е нещо много реално.”