След успеха на дебютния си проект “Teddy Bear” (с който печели наградата за режисура на фестивала „Сънданс“), датчанинът Мадс Матиесен се нагърбва с нелеката задача да направи филм, който да предложи свежа и интересна гледна точка към света на модната индустрия, без непременно да страда от предвидимо морализаторстване, чувство за "дежа вю" или пък някаква форма на безвкусица. Резултатът от всичко това е, че въпреки че лентата му е пределно и по един крайно смел начин амбициозна (за което говори и слогановото й, директно заглавие – "Моделът"), режисьорът така и не успява да избяга от всяко едно до болка познато ни и вече хиляда пъти предъвкано клише, отнасящо се до представите ни за модата.
Сюжетът на филма е фокусиран върху началния етап от кариерата на младата Ема, която напуска родната си Дания, за да работи за парижка модна агенция. Зареденото с безпросветен оптимизъм по отношение на светлото си бъдеще наивно момиче се сбогува с родителите и гаджето си, за да завладее Париж, но (каква изненада) – открива, че модата не е нищо повече от секс, лъжи и жени, които хронично не си дояждат. Матиесен бързо изпраща филма си в регистрите на баналното със завиден замах – като камък в блатото на посредствеността, а за зрителите остава единствено надеждата да доплуват до края на въпросната досада, колкото се може по-бързо.
В "Моделът" все пак може и да бъде забелязана известна, макар и твърде постна и символична като качествени и количествени характеристики, оригиналност. Ема не е показана единствено като беззащитна и наивна жертва на обстоятелствата и законите на жестокия комерсиален свят, напротив – същата не проявява излишна слабост и не бърза безвъзвратно да се автовиктимизира, като за целта първоначално се аклиматизира удивително органично към новия си начин на живот. Лъскавата вселена, която я поглъща, обаче се оказва, че няма нужда от поредното красиво, но добро по сърце и стеснително момиче, колкото и последното с все сили да се пъне да се приспособи към системата.
"Малкият човек" все пак "побеждава" и отстоява себе си, като се реализира пълноценно в лустросания моден свят. След като проваля една важна фотосесия, защото не може да се отпусне пред камерата, докато лежи полугола в легло с непознат мъж, Ема среща известния фотограф Шейн Уайт, прелъстява го и двамата започват връзка, която впоследствие проправя така необходимия за нея път напред и нагоре в кариерата. По парадоксален начин Матиесен показва добре известния "факт", че най-вероятно жените не винаги са жертви на несправедливия мъжки свят, защото в края на краищата често получават точно това, от което се нуждаят и искат – пари, слава и внимание.
За да подсили въпросното внушение/прозрение режисьорът обилно експлоатира и клишето за връзката между манекенските пропорции и психично-хранителните разстройства, базирани на насажданите комплекси и амбиции свързани с идеала за килограми и красота. Това, разбира се, превръща "Моделът" в още по-предвидим и банален филм, обречено стараещ се да бъде поне малко оригинален в "концептуално" повърхностния си поглед към света на модата. Ема в края на краищата смело обявява, че именно външния вид на моделите, които е виждала като малко момиченце в модните списания, са й помогнали да се социализира въпреки "маргиналния" си външен вид – била е прекалено кльощава и висока, поради което дори си е спечелила направо метафизичния прякор "богомолката".
Равносметката от всичко това е, че филмът на датския режисьор не показва нищо по-интересно или оригинално от това, как едно (не) съвсем обикновено момиче от родината на Хамлет с подходяща визия за манекенка постепенно се превръща в безскрупулно същество, служещо си със завиден едновременно женски и "макиавелистки" арсенал от лицемерие, лъжи и хитроумни шекспирови похвати, за да успее да се реализира в личен и кариерен план. Стратегически натоварените й действия са на "класическо" високо ниво от типа на това да се прави на бременна, за да задържи влиятелния си любовник, защото му е изневерила и има реална опасност той да я изостави. По този начин филмът на Матиесен вместо да остави у зрителя впечатлението, че е успял да каже нещо поне малко по-автентично или дори бездарно, но умно по изобретателен начин за света на "прет-а-порте", го кара да види очевидното – че се намира вместо пред нова сезонна колекция на висшата киномода, пред натрупани в задния двор на същата, кашони с безразборно нахвърляна в тях конфекция секънд хенд.
