„Щом можете да си го представите, то съществува като интернет порно“, е една от формулировките на прословутото правило 34 измежду правилата на интернет, според което всяка възможна тема е интерпретирана в порнографията. „Ако пък случайно не съществува, то ще бъде направено“, гласи следващото правило 35 и така до безкрай, за да сме напълно наясно, че всеки аспект от живота ни е или ще бъде порнографизиран. Нямаме съмнение по въпроса и докато наблюдаваме отблизо живота на мулатката Симон, героинята на бразилския филм „Правило 34“, който спечели голямата награда „Златен леопард“ в Международния конкурс на фестивала в Локарно. Студентка по право в Сао Пауло, денем спретната в строги костюмчета, тя ходи на лекции, където обсъжда с колеги и преподаватели правната етика и многото случаи на неприложимост; пробойните в законодателството; несъстоятелността на държавата. Вечер в квартирата си полуоблечена или направо разсъблечена влиза в профила си в Chaturbate – стрийминг платформа, в която всеки над 18 може да прави секс в реално време или да мастурбира пред публика за пари, – за да покрие разноските по издръжката и образованието си. И за да се позабавлява, разбира се. Оказва се, че в дигиталната ера не само порното, но и проституцията е по-достъпна от всякога; за консумация, но и за практикуване. И това, че тялото участва само виртуално и не е изложено на тактилни съприкосновения, не я прави непременно безопасна.

За Симон обаче, а явно и за режисьорката Жулия Мурат, тази форма на проституция е не просто приемлива, но и израз на политическа позиция; носител на своебразен вид женска свобода. Освен че успява да е финансово независима и да се задържи в среда за привилегировани (каквато до голяма степен е университетската в Бразилия) без да ѝ се налага да продава тялото си във физическия смисъл, Симон се впуска в изследване на собствените си желания и в експерименти с допустимите граници. Така между неангажиращите офлайн оргии с бисексуалните си душеприказчици Лусия и Койот тя си говори периодично онлайн с приятелка на име Нат, с която обсъждат садомазохистични практики и разбира се, е изкушена да ги приложи „професионално“. Открива, че я възбужда автоасфиксиофилията и практикува пред камера – сама и с Койот, на когото има доверие. После се разкайва с патоса на осъзнала се пристрастена, така както се самобичува, че в дневния център за борба с домашното насилие над жени е окуражила потисната съпруга да се опълчи на властния си, уж неагресивен мъж, а той после я е пребил от бой. Защото осъзнава, че преместването на границите е особено рисково и отговорно начинание. Кутията на Пандора обаче вече е отворена и ѝ е невъзможно да спре да разтегля своите – всичко друго би било непростима проява на консерватизъм, който в една Бразилия, управлявана понастоящем от десния католик Жаир Болсонаро, е най-малкото символ на ужасно лош вкус.

Можем дълго да разсъждаваме защо тъмнокожата Симон се встрастява точно в садомазохистичните практики, заемайки подчинена позиция. Дали пък влечението ѝ не е остатък от поколенческите натрупвания на робско самосъзнание, отложили се от колективаната в индивидуалната ѝ памет? Социално еманципирана и твърдо решена да обърне и последните остатъци от колониални порядки с хастара навън, сякаш за контраст, в интимната сфера Симон фантазира да бъде похитена и измъчвана на ръба между живота и смъртта. Или може би контролът върху тази тънка граница, която се стреми да овладее, би ѝ вдъхнал още повече сигурност, че съдбата е в собствените ѝ ръце, макар така да рискува живота си. Усещането за свобода, което ѝ внушават разюзданите ѝ пърформанси в мрежата, всъщност е от регистъра на либералните идеи, които представят безкраен избор, без кой знае колко варианти за жизнеутвърждаващ изход от лабиринта на импулсивните желания.

Действието тече предимно в интериори, пред екран и посредством диалози, което прави филма по-скоро вербален, отколкото визуален, а на моменти прилича и повече на заснет идеологически дебат, отколкото на филм. Оставаме с впечатление, че Жулия Мурат, която споделя, че дълго време е изследвала света на порнографията, но за конкретната история на филма се е вдъхновила от интервю с известната порноактриса Саша Грей, сама не е сигурна каква точно позиция да заеме. В самия край на „Правило 34“ поставя действията на героинята си силно под въпрос: в словесна конфронтация Лусия напада Симон със състоятелния аргумент, че интернет проституцията ѝ нощем пълни касичките на същите патриархално и колониално настроени бели мъже, с които се бори денем, а тя успява да се защити единствено с репликата „Съжалявам, ако сексуалните ми желания не са достатъчно политически за теб“, която действително не издържа на критиката. Така Мурат автентично отразява съществуващите противоречия на дебата, който е започнала, и се въздържа от предоставяне на готови отговори, като оставя пространство за индивидуални интерпретации.