Животът може ли да бъде овладян? А природата – опитомена? Има ли ред (и съответно справедливост) в света, или по-скоро всичко е хаос – ирационален вихър от непроницаеми феномени, в който се раждаме и умираме объркани, гневни и нещастни? Подобни въпроси ултимативно поставя и обрано разисква новата историческа драма на датчанина Николай Арсел – „Обетована земя”. Черпейки вдъхновение от жанровите конвенции и лайтмотиви на уестърна, филмът успява със завидна лекота да представи увлекателна история за „сблъсъка между доброто и злото“, без да разчита прекомерно на патетични клишета и изхабени от употреба формули. Личи си, че Арсел, който е и опитен сценарист (работил върху проекти като „Мъжете, които мразеха жените”), се е постарал да лимитира екшъна и разточителните прояви на емоционалност, за да дестилира собствения си равен, хладнокръвен ритъм на разказване, коректно отразяващ стегнатия, натуралистичен език на Ида Йесен, по чийто роман („Капитанът и Барбара”) е правен „Обетована земя”. Същевременно се усеща и влиянието на съсценариста Томас Андерс Йенсен, който се подвизава често и като режисьор, известен със своите екзистенциални черни комедии за особняци и маргинали – продукции като „Ябълките на Адам” (2005), „Мъже и пилци” (2015) и „Рицари на справедливостта” (създаден по идея на Арсел, 2020). Най-вероятно на неговото участие в проекта се дължи непринудената ведрост и сърдечност на „Обетованата земя” – драматургични качества, които са майсторски „инжектирани” в сюжета без излишни дози сантиментализъм.

Самото действие се разгръща през втората половина на 18. в. (столетието на Просвещението) в Северна Дания, където коравият капитан Лудвиг Кален (Мадс Микелсен) се наема с привидно невъзможната задача да култивира безплодната земя на полуостров Ютланд (обезлюден по онова време заради т.нар. „Малък ледников период”). Въоръжен с търпение, смелост и няколко чувала с картофи, той се впуска в „сърцето на мрака”, за да опитоми мразовитата пустош в името на своя крал и да докаже на света, че заслужава аристократичната титла (на барон), от която е бил лишен, защото е незаконното дете на благородник. Както в романа на Джоузеф Конрад обаче капитанът попада на безчовечност, беззакония и разбира се, на един „северен Курц” – одиозния, садистичен аристократ Фредерик де Шинкел. Този ленив местен феодал с възгледите на Маркиз дьо Сад и темперамента на разглезено, хленчещо дете решава да саботира проекта на Кален, донякъде за да защити материалния си интерес в региона, но в по-голяма степен, за да докаже на предприемчивия си антипод, че нито „протестантската етика”, нито наивната вяра в краля могат да надмогнат радикалната бездуховност и жестокост на природата.

Въпреки че целият филм е фокусиран върху въпросния непреодолим конфликт между „лукавите” сили на упадъчната аристокрация и упорството на трудолюбивия „бюргер”, бързо става ясно, че Арсел и Йенсен не се интересуват толкова от социално-политическите аспекти на историята, колкото от нейните глобално екзистенциални (и донякъде метафизични) страни. За подобен прочит свидетелства фактът, че привидно абсурдната вяра на Кален в краля, от когото той непрестанно очаква намеса и закрила, няма как да се дължи на някакъв безкритичен абсолютизъм, защото по това време на трона седи Фредерик V – известен алкохолик, еротоман и либертин, който е делегирал предимно на съветниците си да движат държавните дела. Този исторически контекст едва ли е убягнал на Арсел, който в интервюта споделя, че 18. век му е любим период. Неслучайно неговият по-ранен филм, „Кралската афера” (2012), е посветен на управлението на наследника на Фредерик V - Кристиан VII, който е бил не по-малко неспособен да управлява от баща си (в неговия случай - защото е страдал от параноя и халюцинации).

От тази гледна точка Кален няма как да не е наясно с декадентската реалност на датската аристокрация от този период. Затова и когато говори за идването на краля и неговата опека, той по-скоро изповядва своята твърда вяра в Бог и/или в справедливостта, защото те са онова, което не само гарантира правотата на властта, но и позволява на хората да се борят с хаоса и съответно да осмислят и подреждат света (тук можем да си припомним христоматийната реплика от „Бесове” на Достоевски – „щом няма Бог, какъв капитан съм аз тогава”). Същевременно, макар и филмът да застава зад мирогледа на Кален, все пак на упорития мъж му се налага да осъзнае в процеса на киноразказа, че не сляпото следване на правилата доближава човек до истината, а по-скоро любовта и саможертвата. Той разбира, че справедливостта не е нито абстракция, нито достояние на някаква формална институция като кралската корона, а жива актуалност, която понякога изисква някои граници да се прекрачат в името на ближния (в случая става дума за преследвана от властите слугиня и за момиченце от ромски произход). Тук отново се усеща влиянието на Йенсен, който във филми като „Ябълките на Адам” (подобно на „Обетована земя” също вдъхновен от разказа за Йов) показва как не догматизмът печели битката между доброто и злото, а любовта към хората, с които човек споделя ежедневието си (независимо какви са те).

В общи линии Арсел се завръща успешно на големия екран след холивудския си провал – „Тъмната кула” (още един своеобразен уестърн, но този път правен по едноименната поредица на Стивън Кинг). Явно режисьорът работи по-добре в по-тесни рамки и с по-скромни, камерни сюжети. На фона на бутафорната, лишена от нюанси битка между доброто и злото в „Тъмната кула”, „Обетована земя” изпъква със своята трезва хуманност – с отказа си да морализаторства и лъже, че някой ще се погрижи да получим „хепиенд”, ако следваме послушно правилата. Затова и накрая на този двучасов епос се оказва, че макар светът да не е предаден изцяло в ръцете на хаоса, той не е и особено подреден. Единственото, което човек може да прави, е да обича и да не спира да вярва, че ако справедливостта, красотата и истината съществуват, то те са само другото име на любовта и до тях имат достъп всички – не само онези с власт.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”.