Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Ако има доказателство в какъв килер се е превърнало киното днес, това е, че Ксавие Долан открито показва как се излиза от него. Формулата на „пост-истинната епоха“ е следната: да се разказват истории по толкова очевидни драматургични правила, че конците на зашитата история да затворят устите на героите за най-важното. Място за драма по същество няма, защото жанрът, наречен драма, затваря сюжета в неговите кинематографични рамки, вместо да го отвори към живота, откъдето поначало е взет. Обидното име за такъв тип филми е „театър“.
Толкова по-интересно става, когато Долан реши да употреби един театрален ресурс за новия си филм (едноименната пиеса на Жан-Люк Лагарс) и вместо да вземе каквото му трябва, се придържа общо взето буквално към него, включително в специфичния мизансцен и излишъка от диалог. През призмата на кариерното развитие си личи, че за канадеца суперпродуктивността носи смисъл не като показване на мускули и работохолизъм, а като възможност сам да си поставя нови жертви за плячка и върху тях да успява да остави непогрешим отпечатък. При това независимо от оригиналния източник, с който работи, и без значение от актьорския състав или бюджета.

В случая целта му навярно е била театърът да не изглежда като телевизионен театър, а съзвездието, обитаващо филма, да играе колективно, а не като задръстване от вселени. Въпреки че за второто могат да се изтъкнат резерви, голямото постижение е, че „Това е само краят на света“ е точно толкова драма без мелодрама, колкото и досегашните опити на Долан. Там, където други биха замълчали, за да не бъдат обвинявани в субективизъм, героите му крещят най-силно. Там, където някой би се спрял от съображения за добър вкус, Долан оспорва изобщо приложението на тази категория и разклаща заблудата, че „високото“ изкуство държи ключа над усъвършенстването.

Причината за успеха на този ефект е, че дори когато се поставя в рамките на определен чужд текст, канадският режисьор намира начин да го преведе в кино форма с някои много ясно заявени и защитени ходове. В „Мамо“ това беше играта с aspect ratio-то, а в „Това е само краят на света“ – близките планове и техния контраплан – невъзможността да се види другия в контекст, а винаги в непремерен спрямо средата плашещ размер. Клаустрофобията е толкова поглъщаща, че вместо хора филмът представя едни плочки за домино, толкова взаимозависими от миналото си, че и в настоящето един техен ход е способен да разбута всички останали.

Интересно е да се наблюдава как клишето за просторната френска провинциална къща е обърнато наопаки и колко сгъчкани могат да се окажат иначе толкова ярки индивидуалности само заради избора на стил на снимане. Стриктно в традицията на „хуманния“ близък кадър абсолютното разкриване на лицата е болезнена процедура, в която камерата може да се мисли като изповедалня. Дори и моделите Леа Сейду и Марион Котияр, чиито лица обичайно сме задължени да гледаме, изглеждат сбъркани и твърде реални, за да са обект на възхищение.

Опасността от този тип кино е, че допуска зрителя прекалено близко, а това неминуемо носи манипулативен заряд. Гаранцията, която Долан дава насреща, е, че когато моралният възел тръгне да се завързва, той пуска болката да го заглуши. На няколко пъти във филма изглежда, че ролите са разпределени, при това по противоположен начин. Веднъж Луи (Гаспар Юлиел) е надменният творец, напуснал семейството, което го обича, друг път семейството носи в себе си порочния корен на хаоса и не успява да стигне до блудния си син. В надпреварата между тези възможни морални позиции и двете биват развенчани, а членовете на семейството се оказват равни в и пред нещастието си. И тъкмо тук си проличава истинска нежанрова драма – вместо удобството на сълзливото самопризнание или нереалността на помирението, Ксавие Долан предлага клаустрофобия докрай. Щом маските паднат окончателно, остава нерешимият парадокс: ако Луи си тръгне, се обрича на самотна смърт, но ако остане, цялото семейство ще избухне заедно с него.

В тон с горното не може да не се отбележи, че един от важните детайли на пиесата на Жан-Люк Лагарс, игнориран от Долан, е, че в нея се говори за СПИН, при това във време, когато този разговор не е бил никак невинен. Също както във „Все пак Лорънс“ джендър тематиката ръководеше филма на стилистично, а не на идейно ниво, и тук импликациите, свързани с пола, са разтворени в много по-трайната и сложна тема за семейството, а това значи само едно – отказ от лесното изкушение да се спекулира от позицията на малцинството, като единственото, макар и осезаемо изключение, е напълно ненужната метафора на финала. Тъкмо когато визуалните трикове са се смирили пред очевидността на ситуацията, се появява напълно разнопосочен двусмислен образ и напомня по никое време за така любимата на автора изкуственост.

И все пак – „Мамо“ допусна публиката толкова близо, че събуди емпатията дори в най-разсеяните. При все че не му липсва амбиция в други насоки, „Това е само краят на света“ е по-скромен и прибран. Диалозите са все така жестоки, но пълни с прекалено много полезна информация за психологията на героите – няма я онази абсолютно безцелна логорея, където разговорът за дреболии ражда нюансите.

На фона на твърде тежкия каст има моменти, в които е ясно, че чудовища като Натали Бай, Леа Сейду, но най-вече Марион Котияр биха могли да се разгърнат и да изпълнят още повече героите си, но това е отказано. Разговорите на Луи с всеки от тях са като поредица от консултации и въпреки тежките истини, които не са ни спестени, остава усещането, че са подредени по конспект и лишени от известна непринуденост.

В една от сцените на „Това е само краят на света“ майката (Натали Бай) разказва за пореден път досадна история от младостта си. Когато бива конфронтирана с въпроса защо отново я разказва, след като всички са я чували многократно, тя отговаря – знам, че се повтарям, но я разказвам заради себе си. Най-тежката стъпка във филма е да покаже чрез изобилието от диалог как в граничните състояния на живота дори и терапията чрез говорене не помага. Осъзнатото разказване на една и съща история, колкото и добър спомен да носи, е само още една разклатена плочка от и без това нервното домино.