КИНОМАНИЯ 2016: НЕРУДА


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2016: НЕРУДА

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Освобождението от реализма може да бъде освобождаващо не само за киното, но и за цели световни истории и дори за реално съществували хора. Или иначе казано – „Неруда“ е толкова неравен, манипулативен и лъжлив, колкото най-прекрасната поезия, отдавна написана и вече недостижима, и то не само поезията на думите на Пабло Неруда, но в още по-голям смисъл поезията на живота му.

Пабло Лараин е набрал достатъчно гняв към авторитарния период на Чили, за да успее да канализира чувствата и мислите си в нещо далеч по-комплексно, способно да обеме сложния казус, поддържан върху следната точка: каква е ролята на интелектуалеца в историята и защо не толкова отдавна е било възможно поетите да предрешават съдбата на народите си, докато сега това изглежда невъзможно.

Големият шамар към историографията идва още от въвеждащата сцена, където скучните костюми на чилийските сенатори се срещат за дискусия в сюрреалистична луксозна тоалетна в Сената. Този свят, отговорен за понятието магически реализъм, е необясним за журналистика или историка и затова именно Неруда е успял да го опише по-добре от тях. В него нито едно обяснение не може да гарантира достоверност, нито една история не е несъмнена истина – нещо, което се забелязва и в примиреното изражение на героите. Дори когато филмът им предоставя възможност да се гонят и да хитруват, те пак са учудващо спокойни, все едно симулират дейност, а истинската случка се състои някъде другаде.

Това другаде е въображението на поета. Лараин предизвиква зрителя да бъде подигран от постоянната игра с него, която се оказва нито повече, нито по-малко от подигравката на Неруда (както и на всеки творец от неговия калибър) с реалността. Усилията на филма са усилията по постигането на литературен шедьовър – затова колкото по-навътре ни води, толкова по-далеч от Чили от края на 40-те в посока към непреходимите склонове на Андите отиваме (а дали ще стигнем плоската, но спасителна Аржентина, е въпрос без отговор).

Камерата е точно толкова свободна, колкото езикът в поезията на Неруда – не само заради забързания ритъм, отговарящ на една крайно субективна гледна точка, недостъпна за прозата, но и защото целият арсенал от магии – стедикам, проследяващи кадри, е вкаран в действие. Някои сцени главозамайващо завъртат обекта на 360 градуса, като напомняне, че все пак тези хора са били истински и осезаемо близко до нас, но и като още по-глобално напомняне за турбуленцията, особено видима в историята на Чили, определена от режисьора като „ужасяващ фарс“.

Любопитството към думата ражда светове, а световете са толкова опасно автентични, че се лее кръв. Образът на Оскар (Гаел Гарсия Бернал) може да се гледа като полуреалистичен, полуфикционален – не само защото неговите стъпки следват дословно тези на Неруда (Луис Ниеко) и световете им изглеждат отпечатани не само със съвпадения, но с езотерични зависимости, но и защото самият детектив е надарен с особената дарба да твори историята си и да мисли, че има контрол върху нея и въпреки това да се окаже излъган като измислена част от нечий чужд детективски роман.

Но колкото и осмян да изглежда той с телешкия си поглед и нелепата широкопола шапка, Оскар служи много повече за осмиване на редица митове – например за идеализма на комунистите, които в неговия вътрешен монолог горят от скука църквите. При всичката си пародийност героят на Гарсия Бернал получава възможност да бъде сринат със земята по напълно болезнен начин. Макар и в тон с карнавалния модус на „Неруда“, сцената с разпита на травестита съдържа ударно драмата на неудачника, умиращ от желание да бъде равностоен на своя създател. Полицаят слуша това объркано същество да му говори за Неруда и неговата харизма и макар да си мисли, че той е човекът, който задава въпросите в стаята, осъзнава, че няма какво да добави, освен да слуша внимателно изречения никога неизречени за него.

Също както Робърт Форд се нуждае да открие Джеси Джеймс, за да се измъкне от неговата сянка, и Оскар не може да не се добере до своя автор – а той, от своя страна, му оставя грижливи улики, така че да го открие (неясно как, ако гледаме на филма като на детективска история). И също както взривоопасната среща на Форд с Джеси Джеймс убеждава, че някои хора винаги ще играят поддържаща роля, така и Оскар носи едно трагично самоосъзнаване, което оставя най-силния послевкус в хаотичната структура на „Неруда“. Не е случайно, че филмът носи заглавието на героя, който с течение на времето се изгубва и минава на заден план, докато истинският протагонист събира сили да влезе във фокус и въпреки това е лишен дори от достойнството да разгласят името му. Защото „Неруда“ е филм не за Пабло Неруда, а направен така, както той би го режисирал.

Именно от сцената с травестита разбираме и нещо друго: че влиянието на Неруда не е въпрос на „историческа необходимост“, нито пък на морални добродетели. Филмът много ясно води към извод, че поетите са променяли света не защото са държали високата струна на мъченици, а защото са били единствените способни да го обяснят в цялата му динамика. Пабло Неруда е преди всичко човек с вкус към живота, женкар, имал шанса да притежава добър произход. Когато при него идва една от онези отрудени жени, за които пише героичните си стихове, тя го пита въпрос, на който той няма отговор – когато комунизмът победи, хората ще са равни на нея, чистещата тоалетни цял живот, или равни на него? За първи път видимо притеснен, Неруда смутено и неубедително казва – равни на него, и въпреки явното лицемерие жената се успокоява. Умението му да живее и да въобразява света, така че да придава на този свят нови форми в литературата, кара хората да се чувстват по особен начин дори когато не прави нищо особено.

Гласът зад кадър обикновено се ползва от демиурга, решил да подпре филма с някое ключово обяснение или подсказка за факт от вътрешния свят на героите. Като че ли никога обаче той не е бил обръщан толкова много с главата надолу – за да бъде тотално дискредитиран във въплъщението на Оскар. Не само че той не се и опитва да води обективен разказ, но към момента на първата му поява публиката вече е готова с оценката си за него. Още по-объркващо е, че той знае неща, които няма как да знае, тъй като се намира на друго място – дали в крайна сметка Оскар не е алтер-егото на Неруда? Но грандиозната лъжа на филма е, че задава едно определено настроение в началото (борбата на властта срещу Неруда, исторически факт), за да потъне в напълно мистични територии, много далеч от реализма.

Когато Пабло Неруда получава Нобелова награда, той отделя специално внимание на периода от живота си, показан във филма, като казва, че и до този момент не е сигурен дали е изживял това време, или го е изсънувал. Светът на този непознаваем човек е нещо, което трябва да бъде измисляно и довършвано постоянно, но със сигурност не се поддава на никаква монотонност или предвидимост. Все пак от сънища сме направени и от тези сънища не можем да излезем.