Кола се движи с пълна газ по шосето, коланът виси отвън и се удря по асфалта. Дисонансите в саундтрака са с почерка на Джони Грийнууд. С този трескав кадър започва „Гостът“ на датския режисьор Мадс Менгел и задава настроението на невротичната история, която следва. Територията е добре изследвана от други двама датчани – Томас Винтерберг в „Празненството“ и Ларс фон Триер в „Меланхолия“. Големият национален кошмар, изглежда, е семейно събиране, съизмеримо с края на света. Въпросът е с какво настоящият филм добавя към вече известното или ни превежда през отъпкани пътеки. Едно е сигурно, изоставяме полето на спокойните филми.

„Гостът“ е дебютен пълнометражен филм за Менгел, чиято световна премиера се състоя в основния конкурс за „Кристален глобус“ на фестивала в Карлови Вари. Историята започва като камерна семейна драма – младите родители Карл и Емили се подготвят за уикенд в крайморски хотел, където ще обявят името на новородения си син пред близки и приятели. Ден преди тържеството обаче пристига майката на Карл – Вибеке, с която той не е разговарял от години. Това, което изглежда като интимен семеен празник, постепенно се превръща в болезнена среща с миналото, старите обиди и наследените семейни роли.

От всички филми в конкурса „Гостът“ впечатлява с качеството на продукцията – операторска работа, звуков дизайн и актьорски ансамбъл. Всичко е на високо ниво. Изглежда някак като по-голям филм, дали благодарение на солиден бюджет или по-развита филмова индустрия в Дания, но образите тук не отстъпват по нищо на някои световни продукции. Помага и участието на Трине Дирхолм, която прави една от най-силните роли на фестивала тази година. Героинята ѝ Вибеке е едновременно ранима, трагична и отблъскваща, в изпълнението няма помен от суета, особено когато нещата между роднините загрубяват. Успех за „Гостът“ е, че устоява на настървеното желание за обратен удар – нещо, което Йоаким Триер постигна чудесно в „Сантиментална стойност“. Да, случват се избухвания, но са контролирани, не угаждат на първичния инстинкт за зрелище и удържат филма да не излети в стратосферата на абсурда.

Менгел стъпва върху традицията на споменатите по-горе филми, но вместо да търси големи драматични обрати, изгражда напрежението чрез неловки паузи, неизказани думи и постепенно разпадащи се взаимоотношения. В центъра на филма е не толкова въпросът кой е прав и кой греши, а дали човек може да се освободи от ролята, отредена от семейството. Интересна е динамиката между Карл и сестра му. Двамата се опитват да се справят с травмата по различен начин. Той разчита на изолация от токсичните отношения, докато тя се опитва да се излекува през грижа и ежедневно общуване с майка им. Последствията са едни и същи и за двамата. Тук позицията на Менгел сякаш е, че някои неща са непоправимо счупени и правилен ход не съществува. „Гостът“ подлежи на интерпретация, броим го като още един актив.

Проблемът е, че филмът следва твърде ясно очертаната наративна пътека. Работи най-добре в първата си половина, когато Вибеке се сблъсква с незаслужени (поне спрямо скорошното ѝ поведение) предразсъдъци. Например Карл обръща чантата ѝ, за да провери дали си е взела хапчетата. В тези сцени сме напълно на нейна страна и дори започва да се промъква едно любопитно подозрение, че може би филмът ще ни изненада и ще бъде за това дали можеш да простиш миналото на човек, който се е променил – тема, която Кристофер Боргли, друг скандинавец, наскоро разгледа в „Драмата“. За съжаление, „Гостът“ е за друго и мнозина ще останат с усещането, че развитието му е твърде предвидимо.

Но кой е гостът от заглавието? Ако гледаме буквално, това е Вибеке, която през цялото време е чужденец. Финалният кадър подсказва друго. В крайна сметка филмът не е толкова за нея, колкото за сина ѝ Карл. В погледа на този „крал Карл“, този „идиот“, както го нарича тя, се чете същата отчужденост, каквато откриваме през цялото време в нея. В една от най-болезнените сцени майка му се обръща към него с думите: „Винаги съм откривала най-много от себе си в теб!“. Звучи повече като проклятие, отколкото като благословия. Някак неусетно обаче, без голяма сцена, която експлицитно да ни го покаже, в рамките на филма Карл израства. Във финалния кадър той не е същият човек, какъвто е бил в началото. Когато те нападне родител, признак на зрялост е да не отговаряш. И той го постига. Работата е там, че раната никога не зараства напълно и без да подозираш, се превръщаш в поредния гост в живота на другите.