Първата Златна палма в последния ден от 74-тото издание на Кан – почетна, за цялостно творчество – беше връчена на Марко Белокио от неговия сънародник и колега Паоло Сорентино. В кратката си реч Белокио каза приблизително следното: „Ако досега съм направил някой филм, който да си струва, то е било благодарение на две неща – въображение и смелост. Смелостта е нужна, защото, ако въображението не се осмели да се сблъска с често враждебната реалност, няма да се превърне в кадри...“. Втората Палма същата вечер, тази за победителя във фестивала, беше отредена за „Титан“ на французойката Жулия Дюкурно. Нелепо решение на журито не само на фона на достатъчното смислени предложения в основния конкурс, но и на думите на Белокио: въображението на „Титан“ е имитативно, а смелост в една среда, която ни най-малко не се противи на безцелното насилие и грозотата заради самата грозота, изобщо не му е нужна. Вестник „Либерасион“ уместно изкриви името на тазгодишната Palme d'Or и я нарече Palme gore. А радостта от факта, че за втори път в съществуването на Кан най-голямото отличие се присъжда на жена (след Джейн Кемпиън за „Пианото“ преди три десетилетия), беше помрачена от недостига на основания: в „Титан“ към женското тяло е подходено с необяснима агресия, а към разказваческото изкуство – с нехайство.

Всеки от другите три филма на жени в състезанието, при все дребните им или едри недостатъци (до неудобство хвалебственото, но все пак интригуващо описание на Бергмановата резидентска програма при Мия Хансен-Лов; досадно формулираната, но визуално впечатляваща драма на Илдико Енеди по книгата на Милан Фющ; могъщата работа на Катрин Корсини по „Счупването“), беше класи над елементарната провокация на Дюкурно. Само дето Спайк Лий и компания предпочетоха нея. „Титан“ е първият филм, в който жена забременява от кадилак – обясни американският режисьор. – Това е същевременно гениално и лудо и направо ме отвя.“ Казано иначе: докато десетки истории в програмата се опитваха да ни убедят, очароват, отведат другаде или дори променят, „Титан“ дойде, накрещя ни и си тръгна, без да поема отговорности. За което беше поставен от журито редом с „Танцьорка в мрака“, „Париж, щата Тексас“ и „Виридиана“.

„Титан“ беше в дъното на класациите на всички медии, които си играха да отгатват кой ще спечели Златната палма, и отличаването му предизвика смесени реакции – от неприкрито възмущение до измъчени опити за рационализация. Мнозина биха казали, че жанровото кино присяда на публиката в Кан, тук се очаква друго. Истината обаче е, че фестивалът отдавна програмира истории във всякакви стилове и е награждавал доста от най-характерните – „Седмият печат“ на Бергман (на практика фентъзи), научнофантастичния „Соларис“ на Тарковски, музикалната комедия от скечове „Смисълът на живота според Монти Пайтън“, анимационния „Персеполис“ на Марджане Сатрапи... И през 2021-ва имаше жанрово кино, като два от най-ярките му образци бяха заложени в „Особен поглед“ (раздел от 20 заглавия, сред които „Да разтвориш юмруци“ на Кира Коваленко получи голямата награда): „Агне“ на исландеца Валдимар Йоухансон (моментално купен за дистрибуция от "А24") и „Невинните“ на норвежеца Ескил Фогт.

Фогт, когото вече споменахме като сценарист на „Най-лошият човек на света“ в основния конкурс, предлага в „Невинните“ (втори режисиран от него пълнометражен филм след интересния „Сляпа“) не просто елегантна скандинавска новела с елементи на хорър (която в изчистените, празнеещи пространства, близостта до природата и чувството за самота на персонажите напомня „Покани ме да вляза“), но и един от най-компетентно формулираните, добре обмислени и увличащи разкази в цялата програма.

Някъде към края на ваканцията семейството на сестрите Ида и Ана заживява в нов град. Ана има аутизъм и почти не общува, което трайно измества вниманието на родителите към нея, а Ида тихо негодува. На площадката момиченцето се запознава с по-големия Бен – и двамата имат нужда от това ново приятелство и се опитват да блеснат пред другия. Ида е заставена от време на време да извежда кака си и така се запознават с Айша – четвърто дете, което чувства и чува онова от Ана, до което друг не може да достигне. Децата възприемат своите нормални и паранормални умения като най-естествени, докато възрастните на екрана не подозират нищо, а възрастните в публиката се чудят какво да очакват от малките – способни колкото на спонтанно великодушие, толкова и на жестокост; неориентирани в неща, които ни се виждат очевидни, но и пълни с увереност в такива, които за нас са мистерия.

След дълъг кастинг за главните роли и пренаписване на някои от образите според избраните за тях изпълнители Фогт първо минава през година и половина актьорски тренинг на децата и чак след това започва снимките – хлапетата се справят превъзходно. Камерата на Стюрла Брант Грьовлен (познат ни от датския „Още по едно“, исландския „Овни“ и германския „Виктория“) лови детайли от пейзажа и се вглежда в тях като учудено дете, а смущаващите срещи и раздели на героите предава в жизнерадостни цветове – като някакво северняшко синьо лято... Ида, Ана, Бен и Айша са тези, заради и между които се разиграват основните събития и съвпадането на заглавието с това на старата класика на Джак Клейтън надали е случайност (макар общото с „Невинните“ отпреди 50 години да е по-скоро в когнитивния дисонанс на зрителите пред възможността децата да не са невинни, отколкото в конкретните случки).

„Мисля, че децата са отвъд доброто и злото. Или по-скоро – преди доброто и злото“, казва Фогт и показва чрез персонажите си различни варианти на отношенията ни със злото (тоест със съзнателното увеличаване на чуждото страдание). Сред тях най-вълнуващи се оказват най-колебливите – тези, в които оформящият се човек пробва вкуса на противоположни по смисъл постъпки, преди да реши кои му пасват. Освен разходката откъм сенчестата страна на предпубертета „Невинните“ прави и още нещо занимателно – внушава, че децата може би водят неразбираем за нас таен живот. Че имат свои отношения със света и помежду си, които са свръх нашата способност да засичаме и обработваме информацията. Че някои от даденостите наоколо току-виж са породени и задвижени именно от тях и скритите им сили. „Невинните“ е последователен в задачите, които си поставя, и не прекалява с плашенето, така че – за разлика от „Титан“ и подобните му – оставя място за нюансирано съпреживяване, за предчувствия и за резонни въпроси, които да си зададем след прожекцията.