След успеха на „Алкарас“ (Златна мечка от Берлинале 2022), в който каталонката Карла Симон показа краха на европейското земеделие през историята на прасковените градини на чичовците ѝ и чрез смел експеримент с непрофесионални актьори, които изграждат фабулата през диалози, „Поклонничество“ се връща към по-интимна автобиографична тема, свързана с ранната смърт на родителите ѝ от СПИН, начената в дебюта ѝ „Лятото на 1993-та“. И пак съумява да разкаже за общото през личното, макар и в по-локален мащаб – за изгубените поколения от първите постфранкистки години в Испания, когато, като всяко общество задълго под похлупак, испанското избухва през движението „Мадридска мовида“ и се нахвърля жадно на всичко доскоро недостъпно, припознавайки дрогата и безразборния секс като вестители на свободата. И за отживелите буржоазни привички да се замита реалността под килима, за да не се накърнява идеалният образ на една заможна фамилия, например привички от отживяла патриархална епоха, които осъмват несъстоятелни в днешната и се разпадат заедно с традицията. „Филмът отразява цялото онова поколение, което изживява младостта си през 80-те след потиснато детство по време на франкизма. Именно те обърнаха всичко с краката нагоре и поставиха под въпрос консервативните и католически ценности на страната, в която сме живели“, споделя Симон в интервю, без да идеализира тази революция, от която е пострадала лично. Дава си ясно сметка, че „в този подем на свободата има и обратна страна, каквато беше навлизането на хероина в Испания“.

През образа на 6-годишната Фрида в „Лятото на 1993-та“ Симон пресъздава собствения си болезнен процес на асимилиране, че невръстна е останала кръгъл сирак и че колкото и любящо и грижовно да е семейството на вуйчо ѝ, на което е „завещана“, оттук насетне вселенската самота ще е спътница, с която ще трябва да се сприятели. „Поклонничество“ е своеобразно продължение на сюжета: героинята Марина, пораснала Фрида и алтер его на режисьорката, е на изхода на детството и логично, иска да разбере миналото, преди да започне на гради бъдещето, поради което предприема поклонническо пътуване. Вече е на 18, възнамерява да учи кино в Барселона и ѝ трябват документи за стипендия, за които отива на другия край на Испания във Виго, откъдето е бил баща ѝ Фон, така и не видял дъщеря си, преди да умре от СПИН като хероинов наркоман. Докато бързо намира общ език с чичо си и братовчедите, най-голямото предизвикателство пред Марина остава срещата с баба ѝ и дядо ѝ, които никога не са признали съществуването ѝ – дори в смъртния акт на баща ѝ – и предпочитат да ѝ тикнат пачка пари в ръцете за обучението, за да не рови повече в кирливите ризи и да си отиде, защото съществуването ѝ им напомня всичко, от което се срамуват. С камера и дневника на майка си в ръце Марина започва да сравнява версиите за живота и връзката на родителите си, да разшифрова тайните зад неловките мълчания на галисийската ѝ фамилия. „Коя щях да бъда, ако бях израснала с бащиното си семейство?“ и „Достатъчно ли е да споделяш една и съща кръв, за да си от едно семейство?“, са въпросите, на които се опитва да отговори при сблъсъка с другата половина от собствения си произход. В последната една трета от филма Симон кривва от ежедневния реализъм и мигрира в магическия, за да оживи любовната омая между родителите си в ретроспекция и на аналогова лента за по-автентичен винтидж ефект. Младата и поканена от улицата на кастинг Люсия Гарсия, която застава пред камера за пръв път, играе Марина и майка ѝ, излъчвайки едновременно спокойствие и уязвимост, а в ролята на Фон е музикантът Мич Роблас, който има известен предишен опит с актьорството.

Макар и проникновен в изследването на състоянията, през които преминава героинята – изненада и мнителност, усещане за непринадлежност, но и за набрана самоувереност, когато пъзелът на миналото започва да се подрежда, – „Поклонничество“ остава повърхностен поради отказа да се занимава по-задълбочено с причините, поради които децата от буржоазна среда стават жертви на хероин и СПИН. Липсва психологическа дълбочина – филмът уличава богаташите в лицемерно мълчание, но сякаш подминава собствено изпитаната от тях болка, породена от грешките им, които, макар и фасадно заметени, едва ли остават неосъзнати. Има нещо инфантилно в настояването за оголване на раните, преди да бъде проучена реалната им дълбочина – в случая „Поклонничество“ по-скоро регистрира грешки в миналото и резултатите от тях, вместо да се опита да ги разбере. И все пак киното на Карла Симон е далеч от импулсивния ексхибиционизъм и себевторачеността, характерни за автофикцията, благодарение на което изгражда жив, макар и субективен портрет на испанския преход към демокрация, интуитивно щрихиран през личната ѝ връзка с епохата.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.