Появата на серийните убийци като феномен е била винаги тясно свързана, първо, с живота в алиениращи урбанистични условия, и второ, с мизогинните изблици на агресия срещу жените от страна на търпящия упадък в модерния свят класически патриархален ред. Като се тръгне от христоматийния, фундиращ клишето случай на Джак Изкормвача и се стигне до Тед Бънди (или родния пример на Жоро Павето), дехуманизиращото насилие над „нежния пол" и потискащото усещане за аномия, което големият град може да събуди, често вървят ръка за ръка. В „Свещеният паяк“ се проиграват и изследват именно тези традиционни за криминалния жанр теми, като усещането за минимална доза оригиналност идва от обстоятелството, че действието се развива в лоното на крайно религиозно и консервативно общество (каквото е иранското).

Али Абаси, датско-иранският режисьор на продукцията, се вдъхновява от истинската история на сериен убиец, който е бил активен между 2000 и 2001 г. в сакралния за шиитите град Машхад (всяка година същият посреща около 20 милиона поклонници). Филмът е изграден около сблъсъка между свещения статут на метрополиса и неизбежните социални проблеми, които той произвежда и изостря – бедност, проституция, наркозависимост. Подобно пространство на болезнени противоречия, които властите в Иран систематично неглижират, в крайна сметка води до появата на фанатичен сериен убиец, възприемащ се като съвестен гражданин и благочестив мюсюлманин.

Саид е ветеран (най-вероятно от ирано-иракския военен конфликт), който не може да преживее факта, че не е умрял на фронта като мъченик, а вместо това се е върнал жив и невредим у дома. Той води кротко, сиво и безинтересно съществуване като семеен мъж с две деца, работещ като строител в Машхад (името на града буквално означава „място, където е погребан мъченик“). Потиснат от непрестижната си професия и монотонен бит, Саид решава, че Бог му е отредил далеч по-значима мисия – да прочисти свещения град от проститутки (най-бедните в него и най-често употребяващите „афганистански опиум“). Постепенно въпросният „кастриран от ежедневието“ си мъж на средна възраст започва да примамва жени у дома и да ги души с кърпата им за глава. Така, от една страна, характерната за серийните убийци сексуална психопатология, структурираща отнемането на чуждия живот, придобива религиозен оттенък, а от друга - на Саид не му се налага, в най-буквалния смисъл, да си цапа ръцете.

Същевременно Абаси се е погрижил да покаже като контрапункт на представите на чудовищния си образ, че убийството не би могло да бъде „изчистено“ от своята същностна противност и всяваща ужас мерзост. Моментите, в които Саид удушава своите жертви, са преднамерено мъчително трудни за гледане – едри планове на гримирани женски лица, които стенат и бавно издъхват. От друга страна, кадрите са толкова безпардонно безпощадни, че когато на зрителя му се наложи да стане свидетел не на едно, а на три заснети по почти идентичен начин убийства, неизбежно се появява и въпросът дали режисьорът не е могъл да разнообрази начина, по който конструира гореспоменатите сцени, за да не повтаря една и съща, почти по порнографски „оголена“ идея.

Като оставим настрана частта от филма, представяща перверзния свят на Саид, през останалото време Абаси се концентрира върху разследването не на някакъв ирански еквивалент на западен детектив, а на журналистката Рахими. Тя е очевидно изключително свободомислеща, способна и безстрашна жена, бореща се всеки ден с мизогинията и предразсъдъците на хората около нея. Още с пристигането си в Машхад от Техеран, когато хотелът ѝ първоначално отказва да я настани, защото е неомъжена, Рахими разбира, че дори и да открие убиеца (което и успява да направи), тази крайно консервативна общност, която индиректно го е произвела, може да намери начин да го оправдае и защити от наказание.

Въпреки че конспиративните ѝ хипотези се оказват безпочвени (полицията и властимащите не се оказват директни съучастници в убийствата), страховете на журналистката се оправдават по, от някаква гледна точка, много по-зловещ начин. След като Саид бива разкрит и осъден на смърт, целият град, изглежда, застава на негова страна и го превръща в герой/мъченик, а младият му син, изпълнен с гордост и благочестие, започва да флиртува с идеята да продължи неговото дело. В този смисъл Рахими може и да греши, че престъпникът няма да бъде наказан, но това изцяло губи значение, защото филмът ясно показва с екзекуцията на псевдомъченика (той бива обесен, тоест удушен като жертвите си), че истинският убиец е не друг, а системата, която ще произведе поредното поколение фанатични женомразци.

В края на краищата новият филм на Али Абаси е жанрова продукция, имаща малко общо (като изключим няколко особено натуралистични сцени) със своеобразния, крайно „плътски“ магически реализъм на предишния му кинопроект, който също дебютира в Кан, но в програмата „Особен поглед“ – „Граница“ (2018). Погледнато по този начин, „Свещеният паяк“ може и да разочарова, тъй като е основно умела и формално изпипана игра с драматургични клишета, които биват пречупени през призмата на социокултурните специфики на държава от Близкия изток. От друга страна обаче, една добре разказана история не е за подценяване, особено когато е визуално „инфектирана“ с мрачна, всепоглъщащо безнадеждна атмосфера, разкриваща с болезнена прямота как дадено общество може сляпо не само да върши зло, но и непрекъснато да репродуцира логиката му и условията за неговото съществуване.