СОЛУН 2018: ГРАНИЦА


от
на г.

СОЛУН 2018: ГРАНИЦА

Въпреки че в края на петия ми ден в Солун нуждата от сън стана много трудно пренебрежима, две основни неща държаха главата ми изправена и очите ми отворени в „Граница“, който тази година беше отличен за най-добър филм в програмата „Особен поглед“ на фестивала в Кан, а в Солун беше показан в най-интересната лично за мен секция „Открити хоризонти“.

От една страна е темата за талантливия аутсайдер, в случая Тина, самотничка с непривлекателни лицеви черти, която работи като граничен полицай и със свръхобонянието си буквално надушва страх, вина, яд, дори в престъпник, който носи детска порнография във външна памет; а през свободното си време се къпе в гората край затънтения си дом. Има нещо силно красиво, макар и наивно в своята ентусиазираност, да гледам такъв персонаж, който не може да избегне общественото отбелязване („грозна кучка“ я нарича в началото на филма тийнейджърът, когото тя надушва с нелегално притежавани бутилки алкохол), но който се проявява с достойнство и умение, надскачащи околните. Иначе казано, харесва ми да гледам разкази, които потвърждават, че човешката функционалност по никакъв начин не зависи от социалната дамга. Малко като първия филм за Рамбо, макар сравнението да е доста интержанрово, но пък и в двата същественото се случва в гора.

 

Тази персонална готиност на Тина е достатъчна да ме ангажира през целия филм и да ме кара да искам да знам какво ще се случи нататък – с разследването на детската порнография, в което я въвличат, след като узнават за свръхспособностите ѝ; с отношенията ѝ с нейния съквартирант, с когото живеят тихо, но безстрастно; с разговорите ѝ със сприхавия ѝ баща, който явно крие нещо; с развитието между нея и мистичния Воре, който се появява внезапно на границата и в когото тя надушва нещо, но този път не престъпление.

От друга страна са мистицизмът, с който е обвита реалността, и реализмът, с който е обвита мистерията. Каквото започва като реалистична история с елементи на мистичен трилър някъде в средата елегантно прелива в съвременна мрачно-нежна скандинавска народна приказка с трансгресивни мотиви. Това е типично за писането на Йон Айвиде Линдквист, който не за пръв път внедрява скандинавски фолклорни елементи в съвременни истории, при това по такъв непринуден и незрелищен начин, че фантастичното се доближава и реалистичното се отдалечава почти неусетно, но все така вълнуващо. По мое мнение тук режисьорът Али Абаси, подкрепян от операторското майсторство на Надим Карлсен и сценографията на Фрида Хоас, се е справил много по-добре в единението на вълшебното и ежедневното, отколкото Томас Алфредсон в по-популярната екранизация по Линдквист, „Покани ме да вляза“.

 

И така тази странна приказка, която започва на една буквална граница, обитава и множество абстрактни такива: например границата, зададена от антропоцентризма и изобщо от всеки друг центризъм, който изключва отклоненията и често насилствено ги принуждава да се нагаждат по масовите стандарти (след като Тина среща сходния Воре, тя изважда от себе си много присъщи, но несъзнато потискани дотогава характеристики, и най-накрая се осмелява да изгони съквартиранта си от дома си); или границата между добро и зло, която за Воре е невидима или по-скоро рационално не съвсем валидна, докато Тина категорично не желае да извърши нещо, което би наранило някого; или – отново – границата между социалната и магическата реалност, които един критик в отзива си за филма нарича „трудни креватни партньори“, но аз лично намирам финия магически реализъм, който е див в магизма си, но не загърбва реализма си, за много по-ефектен в предлагането на фантастичен, поетичен, а оттам и метафоричен поглед към реалността, както точно прави „Граница“.