КАН 2021: НИТРАМ


от
на г.

КАН 2021: НИТРАМ

Журито на 74-тия Кан (6–17 юли 2021) успя да разпредели седем награди между девет от филмите в конкурса и пак да направи някои груби пропуски. Едно от най-проблемните решения на фестивалния финал – засенчено от нелепата „Златна палма“ за „Титан“ – беше посочването за най-добър актьор на Кейлъб Ландри Джоунс в „Нитрам“ на австралиеца Джъстин Кързел. Не защото Ландри Джоунс, този Уилем Дефо на младото поколение, не е интересен и способен, а по две други, незаобиколими причини. Първо, в състезанието имаше много по-сложни и по-вещо изградени мъжки образи, в сравнение с които Нитрам изглеждаше плосък и формулиран банално (срв. героя на Амир Джадиди с етичните му битки; хулигана на Юри Борисов с постепенното му разтапяне; чаровния нехранимайко на Саймън Рекс; бесния на цензурата творец на Авшалом Полак; биполярния художник на Дамиен Бонар). И второ, Нитрам („Мартин“, произнесено наобратно и препращащо към английската дума nit – гнида, нищожество) е масов убиец, едно от чиито основни желания е да се прослави. Каква по-добра помощ в стремежа му от филм с популярен актьор в неговата роля и награда от най-прочутия фестивал в света?

„Насилието е последното средство на некомпетентния“, казва един персонаж на Айзък Азимов и надали има какво да му се възрази (колкото и уточнения да са възможни около обхвата на „компетентен“ и особения случай на неизбежната отбрана, да речем). Режисьорът Кързел владее занаята си и уверено борави с актьори, палитра, звук и темпо, за да разказва истории, които до една описват „последните средства на некомпетентните“. Три от четирите му филма досега са предани възстановки на действителни кървави събития. Дебютът му „Сноутаун“ през 2011 г. илюстрира делата и доводите на реален сериен убиец и неговите помагачи, а „Истинската история на бандата на Кели“ (2019) – тези на разбойника от ХIХ век Нед Кели. Между двата се появи и един „Макбет“. А в „Нитрам“ е онагледен поредният мъж с оцапани с кръв ръце, като (любопитна новост) кръвта е прескочена.

 

Във филма ревностно е работено по декора, костюмите и реквизита, но за хладнокръвния разстрел на 35 непознати сме оставени да се досещаме. Казано иначе: в „Нитрам“ можем да видим идеално копие на развлечения светъл пуловер на убиеца, както и догадки за моментите му на мир и доволство с различни хора, но не и убийството, заради което въобще се занимаваме с него. Можем да проследим малкото интереси, близости и характерни прояви на този слабоинтелигентен и нечувствителен (според съдебния психолог) човек, но не и лицата или реакциите на жертвите му. Хората, които събарят близките си на земята и лягат върху тях, за да ги защитят. Мъжа, ранен от фрагменти от костта на простреляна жена. Момиченцата на 3 и 6, които първо виждат майка си убита от упор, а после също загиват.

Себичният, нахален младеж, показан във филма и изигран без съществено усилие от Ландри Джоунс, който през повечето време се крие в дългата си коса, прави каквото си пожелае и не приема „не“ за отговор. Той не само не е беден, белязан от тормоз, самотен, бездомен, с невъзможно бъдеще или тежко физическо или психическо бреме (всичко, което сме свикнали да приемаме като фактор за скъсването на човешкото у човека), ами има и рядък късмет. Родителите му угаждат, безчинствата му се разминават, негова по-възрастна приятелка му завещава огромна сума пари, той пътешества по света и няма никаква пречка да съществува безпроблемно до залеза на дните си. Но той най-съзнателно и пресметливо се снабдява с оръжия, вдига се един ден и отива да сее смърт. Целият ужас е, общо взето, безсмислен – и да се опитаме да изведем някакъв принцип или извод, няма да успеем. На финала надписи на черен екран съобщават как след касапницата в Порт Артър австралийските власти прокарват много по-строги закони за притежаването на автоматични и полуавтоматични оръжия и изземват вече наличните, но за годините от тогава насам у хората са се натрупали дори и повече. Е, и?

 

Непосилно е да се разкаже история, без да се вземе страна, без да се поеме морален и друг ангажимент. Самият избор на тема е проява на отношение. Посветеното време за разгръщането ѝ, филтрираното по определен начин съдържание, вложеното умение, призивът към публиката да обърне внимание и дори да включи чувствата си – нищо от това не е случайно и неутрално. Когато решиш да отделиш голям ресурс, за да направиш портрет на убиец и се постараеш да не го съдиш, да не се произнасяш, ти вече съдиш и се произнасяш. Филмовата стилизация често „поправя“, доизглажда образите, колкото и да са криви в действителност, а bigger than life ефектът (широкият екран като увеличаващо и съответно възвеличаващо средство) е неизбежен. Нежните, магични моменти между главния герой и заможната му покровителка например (в ролята съпругата на Кързел Еси Дейвис), разкрасени с музиката на Гилбърт и Съливан, са не просто хубавичък кинаджийски детайл, а положителен щрих, който неволно отчитаме в полза на един човек без грам човещина. Защо е направен този филм?

Далеч съм от мисълта, че за нещастията, нарочно предизвикани или не, не бива да се говори, и че изкуството няма право да се захваща с всичко под небето. Напротив, убедена съм, че с шанса за ясен, бърз и разтърсваш катарзис, който предоставят театърът и киното, може да се постигне много в общуването, в порастването, в осъзнаването. Но също така съм убедена, че директното повтаряне на подбрани брутални парчета от реалността не води доникъде. И че превръщането на психопатите във филмови герои извън цялостната картина на предизвиканите от тях катастрофи е чиста проба наивно поддаване на тъпата сила на злото. Всемирен принцип е с терористи да не се преговаря, а причината е, че нараняването и унищожаването на другия никога не е приемлив вариант, никога не е защитима позиция. Джъстин Кързел явно е пропуснал това.

Говорили сме за „Кула“ на Кийт Мейтланд (филм за първото масово убийство със стрелба по невинни в Щатите, което отваря вратите за безброй смъртоносни имитации в последвалите десетилетия) и за „22 юли“ на Пол Грийнграс (филм за норвежкото изтребление по същия тертип), винаги можем да споменем и „Хладнокръвно“ (и разследването на Труман Капоти на един взлом с четворно убийство, и филма по книгата). Макар да са предпочели съвсем различен подход („Кула“ въобще не показва стрелеца; „22 юли“ го следи от първия до последния момент; „Хладнокръвно“ прави фин разбор на тъмните и светлите страни в животите на двамата извършители и разкрива безмилостния бумеранг на отношенията в тогавашното общество), трите успешно се справят с извеждането на разказа си до необходимия катарзис, понеже не се отвръщат от потърпевшите. Част от които, ако не сме оперирани от емпатия, сме и ние.