Горещо пладне в Остин, Тексас, температурата наближава 40ºC, звучи Monday Monday и действително е понеделник – мързеливият първи ден на август 1966 година. На стената в студентската книжарница е залепен плакат на излезлия неотдавна “Хладнокръвно” на Труман Капоти – зловеща подсказка от Кийт Мейтланд, автор на “Кула”: скоро в часовниковата кула на университетския кампус, някъде над 27-ия й етаж, ще се качи самотен стрелец и за първи път в историята на Щатите ще порази еднократно, хладнокръвно и необяснимо петдесетина минувачи, 17 от които ще загинат от раните си. Отначало изстрелите прозвучават на всички като фойерверки – никой не просто не е свикнал, а дори не може да си представи какво се случва. Не след дълго обаче броят на прострените тела се увеличава и хората започват да ги свързват с облачетата дим от върха на кулата. Стрелбата трае 96 минути и е преустановена от трима полицаи и един от служителите в книжарницата, които се качват догоре и убиват убиеца.
Първият куршум уцелва право в корема 18-годишната бременна Клеър, която пада на парещия асфалт; вторият убива на място нейния приятел и връстник Том. Клеър е една от избраните да водят повествованието, тази, чиято история е водещата нишка. Сред другите са едно вестникарче, също улучено от кулата, полицаите Маккой и Мартинес (“...нямах време да ме е страх...”), Алън Кръм (човекът от книжарницата, който проявява и парадоксалния кураж да се изложи на куршумите веднъж повече от необходимото – за да покаже среден пръст на стрелеца), Артли Фокс (първокурсник, отишъл от детинско, безотговорно любопитство на мястото и оказал се сред спасителите), очевидка (“...разбрах, че съм страхливка, защото осъзнах, че няма да сляза да им помогна...”).
Мъдрото решение на Мейтланд е да остави убиеца извън общата картина: той присъства само косвено – с един кадър, в който се вижда стъпалото на вече безжизненото му тяло, и с една семейна снимка, на която е сладко русо тригодишно момченце с голо коремче, изправено между две пушки. Любопитен факт: в “Пълно бойно снаряжение” на Кубрик има една сцена, в която за него се говори много повече, отколкото в целия “Кула” – сюрреалистичен момент, блестящ с тъпотата и безчувствеността на главния си герой. Сержантът, който тренира новобранците, им напомня стрелеца от Остин и екзекутора на Кенеди с нескрита възхита от “умението” на тези двамата да попадат в движеща се мишена: “...личности, които са се научили да стрелят в морската пехота... и са доказали какво може да постигне един мотивиран морски пехотинец със своето оръжие!”.
В кампанията за набиране на средства в Indiegogo целта на филма е определена като: “Ще споделим неразказаните истории на оцелелите и героите от стрелбата от кулата на Университета в Тексас.” Така е и направено. “Кула” е мозайка от черно-бели стари фотографии и записи (някои се повтарят леко в повече – явно поради недостига на достатъчно “жив” материал от мястото), от нови такива (виждаме лицата и чуваме мислите на участници в събитията, но вече в наше време) и от рисувана възстановка: актьори, анимирани ротоскопски, влизат в ролите на някогашните Клеър, Мартинес, Артли в аз-форма (“...бях в час по Шекспир...”, “...отивах на лекции по антропология...”, “...и тогава чух...”) и разиграват или разказват случилото се. Може би най-драматичният и най-красивият момент в целия филм е именно в рисуваната част: докато всички се крият където сварят и наблюдават ужасени, на откритото пространство пред кулата отнякъде се задава оранжево-черно петно, с тропот наближава берящата душа Клеър, добива очертанията на задъхано рижо момиче и се просва до нея. Това е Рита Старпатърн, студентка по изобразително изкуство, която дотичва под обстрела да прави компания на бременната жена: “...лежахме и говорехме, и беше някак чудесно...”. Отново в рисуваната част са и най-интересните визуални решения (например колата на радиорепортера, която пристига и паркира в архивната снимка), както и най-елегантните (насилието, предадено с анимация, е далеч по-милостиво за възприятията – като рисуваната кръв от рисуваните рани в “Затоичи” на Китано).
“Кула” не е анализ, не е и откровено политическо заявление, а чудесно описание както на конкретното събитие, така и на механизма му, задвижил в 50-те последващи години десетки други (важно е да се отбележи, че в същия отрязък от време и насилието в киното е нараснало неимоверно, а огнестрелните оръжия са се превърнали в “задължителен” реквизит). Нарежда се достойно в скромната на брой, но изключително силна група на филмите на сходна тема: “Боулинг за Колъмбайн”, “Слон”, “Трябва да говорим за Кевин”... Едно от големите му предимства: че отнема незаслуженото “лидерство” на престъпника и дава думата на потърпевшите, които по ред причини никога не са имали възможност да споделят чувствата си както с обществото, така и помежду си.
