Фестивали
Ксавие Долан

КАН 2019: МАТИАС И МАКСИМ


от
на г.

КАН 2019: МАТИАС И МАКСИМ

Всичко започва с целувка, а понякога всичко завършва с целувка. Да направиш от неизказаното протагонист, е впечатляващото качество на новия филм на Ксавие Долан известен, още като “детето на Кан”. Режисьор и актьор, Долан порасна пред овациите на публиката, пораснаха също и филмите му: запазвайки минималистичната си сюжетна линия и емпатизиращите си механизми на заснемане, “Матиас и Максим” се обръща към дълбоко разтерзаното противоречие между тялото и душата на двама приятели от детство.

Нарочното забавяне на действието е похват за изостряне на напрежението до точка на кипене: филмът се фокусира върху обстоятелствата, които разкриват приятелския сбор от млади мъже като нещо повече от групов персонаж: прекарвайки екранното време в тяхната компания, всеки получава ясни и диференцирани черти. Това е от значение като фоново знание и тяхната динамика определя близостта между протагонистите. Матиас е самовглъбен, но скрито неуверен млад адвокат със сериозна приятелка, а Максим търси промяната в живота си извън ежедневието: когато филмът ни запознава с него, той решава да започне нов живот в Австралия. Оттук насетне филмовото време отброява дните до заминаването на Максим, което се разтегля във вечност за Матиас, което камерата улавя в дълги епизоди с резки прекъсвания и без преход: като стрелкащата се мисъл, която кръжи около своя център - Максим, изглежда, е навсякъде.

Филм за любовта и нейната неизбежност, “Матиас и Максим” е показателен за зрелостта на Долан, който остава верен на своето деликатно острие, което пронизва персонажите му и ги отделя от заобикалящата ги среда и близки, подводните течения на болката, които отнасят наносите на дълго заучаваната приличност. Интервалите, в които Матиас не се припознава в непознати на улицата или пък когато не гледа очаквателно към вратата на дома си, са запълнени с чуждо присъствие. Кадрите се пълнят с приятелите им, спойката на тяхната специална връзка, но и това, което ги потапя в “нормалността” - в компания е позволено да се спомене, че двамата са споделили - и то публично - интимен момент в гимназиалните си години. Въпреки това, в краткото усамотение, което филмът им позволява, двамата не постигат консенсус дали това действително се е случило, а най-явно проличава действието на потискането и механизма на отричане: раздразнението на Матиас го показва като уязвим още в самото начало на филма. Неговият контрапункт - и всъщност половинка - Максим, запазва ангелско спокойствие пред емоционалните трудности и е изигран с финес и отдаденост от самия Долан. Момчешкото му лице е рамкирано от почти детска прическа, но родилен белег разлят по бузата му напомня за дългогодишно страдание и несъвпадение със собственото си лице. Властовата динамика се разпределя помежду им поравно и героите се редуват в спечелване симпатиите на зрителите, докато не ни оставят изтощени и омаяни от страстта, която остава нереализирана.

Ксавие Долан майсторски натрупва емоционалната нестабилност на отношенията между главните герои с откраднати погледи и отказвайки им кадриране, в което те споделят едно и също обхватно визуално пространство. Разделени от двете страни на камерата, те по-често изглеждат в композиция на диалог, отколкото в една обща картина. По този начин камерата настоява на най-важното в стилистиката на филма: акцентът върху отсъствието на любимия и възможността на влюбения да си го въобрази. Относно спасителната и губителната роля на въображението, филмът има по-ясна психоаналитична присъда. С умело пресъздаване на поведение-отрицание, Матиас е видимо притиснат от по-противоречив душевен конфликт, поместен между майка си, приятелката си, и колегата си. Докато женските образи във филма притежават една неумолима мъдрост, която мъжете така и не желаят да послушат, образът на МакАфи (Харис Дикинсън) служи като утвърждаващ мъжествеността в неговия мачо-вариант. Гръмогласният американски адвокат, който е поверен на грижата на Максим в името на голяма сделка, споделя за неуспехите на моногамията и заключава, че хората са животни и нищо повече, докато сваля брачната си халка, за да се отдаде на разврат необезпокояван. Разпънат на кръст между различните авторитетни персонажи, Матиас се показва твърде слаб, за да отстоява желанието и любовта си, затова запомняме от него предимно агресивните му изстъпления, обидите, и несериозното отношение спрямо Максим. Освен в един-единствен момент на нежност, който филмът бързо и ненадейно прекъсва.

Долан отказва катарзис на своите герои, които сякаш са застинали в своята пасивност, която не могат да покорят. Актьорската игра на Габриел Д`Алмейда Фрейтас е изключително прецизна и жестовете му са най-добре изразеният вход към вътрешните противоречия, които терзаят героя му. Подобно на Гаспар Улиел в “Това е само краят на света” (2016), Фрейтас предава неизказуемите емоции по начин, който съвместява инфантилизъм и непреодолима самозатвореност.

Зрелостта на “Матиас и Максим” се състои в спазването на меланхолен тон, който не променя своята амплитуда - докато двамата герои търсят (или избягват) пътя си един към другиго, за нас, зрителите, е ясно, че любовната история е налице. Все пак обаче има нещо неочаквано нежно в куртоазията на Ксавие Долан, което приближава филма до любовно писмо, но от тези, които наблягат на идеализация и ангелизация на любимия. Със специално внимание към материалите си, филмът обрамчва с аура на носталгия историята на двамата мъже - аналоговото заснемане и използването на видео, както и бързото приближаване и отдалечаване на камерата - като едновременно с това диалогът адресира най-наболелите съвременни дебати (“Тези люлки дали се идентифицират като небинарни?”). С новия си филм, Ксавие Долан обещава нежност и надежда, които резонират така, както пасващите си имена “Матиас” и “Максим”, но безспорно режисьорът успява да бръкне много по-надълбоко в раната на любовните противоречия, когато страданието надделява над ласките.