КАН 2017: НАЙ-ДОБРИТЕ ФОЙЕРВЕРКИ


от
на г.

КАН 2017: НАЙ-ДОБРИТЕ ФОЙЕРВЕРКИ

Кои са болните места на света според младото кино днес? Дали не са самите млади?

Полското кино често е било като доброволен корпус за бързо реагиране във филмовото изкуство, който има смелостта и дори задачата да взима предимно колатерални жертви. Приклещвайки в смъртоносна хватка някакъв универсален конфликт или хроничен проблем, то громи свои и чужди с еклесиастка страст, защото говори с еднакъв проповеднически унес и за живота, и за смъртта. Трябва да се живее и трябва да се мре, но как точно и защо? Дали по чужд образец, или по свой…

Тазгодишната селекция на фестивала в Кан за Седмицата на критиката предпочете цели два къси полски филма. Но награденият с две награди в късото кино на Седмицата на критиката е именно Най-добрите фойерверки (единият приз е от Канал+), с режисьор Александра Терпинска. Забравете това име. Така и така често ще ви се налага да го срещате.  

Пролог, може и да не се чете

За късо кино вероятно не бива да се пише дълго, а за кредото на режисьорите му – още по-малко. И все пак няколко цитата от „За първи път“ (по-ранен филм на режисьорката) относно правенето на кино:

Това е труден психологически процес, който ние не можем да контролираме напълно“, говорят си двама младоци, заровени до шия в пясъка на пуст плаж. „После се появява някой, който твърди – направил си грешка! Лошите хора ще обобщят –  при снимането или при работата с актьорите. Добрите просто ще отидат да изпият по още едно.“ Преди това двамата младежи зиморничаво са пускали шейна в пенливото море. “Вероятно ги интересува единствено нашата мотивация и решават, че просто желаем да изглеждаме умни“. Други двама бъдещи кинаджии, неяли от два дни, се надяват да хапнат нещо поне на фестивала…

Защо искат да снимат тези млади хора, вместо като друг от персонажите да продават плюшени мечета на плажа - от което се оказва, че се изкарва повече, дори и за лукса да имаш семейство? „Да не правиш нищо е по-уморително“.

Това е малка илюстрация на подхода на режисьорката Терпинска. Впива зъби в проблема без да си криви душата, и докато не го избистри до дъно, не се отказва и не пуска. Въоръжена с цялата си природна интелигентност, от която не се срамува, а по-скоро безогледно използва. И хапе като отвързано куче всичко и всички наоколо в името на…

„Непрестанна борба за оцеляване, без да очакваш нищо в замяна. Но и всичко е възможно, дори в миговете, когато не разполагаш с нищо…“  Героите на филма се сравняват с египетските роби – работят за обща цел, която ще се види като резултат след години или хилядолетия. „А този, който прави филми без да поема рискове, по-добре да не ги прави. Чувстваш ли се разтърсен, наранен, това значи, че има какво да кажеш. А ако светът е безразличен и ти приемеш това, не те разбирам“ – прокламира бъдеща режисьорка, една от героините на „За първи път“.

Филмът

„Най-добрите фойерверки“ започва с леко фалшивия ентусиазъм на трима млади приятели, които си играят с бенгалски огън. Следва безпаметна нощ с алкохол и дрога, която пренарежда нещата само при секса им– вече двойка са двете приятелки. Едната, конформистката, моли да не споменават пред Ян за хубавата нощ. Другата, по-радикалната, вече буйства – лъжата и фалшивата толерантност са язва на обществото! Особено защото предстои голям митинг на площада, поне там приятелите трябва да участват достойно и да заемат една от страните.

Но конформистката е на стаж в болницата и няма да й бъде признат, ако отсъства, за да участва в протестите. Нейният професор е непреклонен - дългът й е да лекува и дежури. А Ян, момчето, е внезапно мобилизиран в армията. Той не иска да се скатава, въпреки че изневерилата му приятелка е готова да му даде фалшива медицинска бележка.

Тук има един красноречив и лаконичен до потрес кадър – след краткия пореден безпринципен спор относно дълга и как да бъде избегнат, виждаме Ян на улицата. Как проследява с поглед русата си приятелка, с която се разделят, и тя изчаква на светофара. До нея в гръб съзираме още едно русо момиче, облечено по същия начин, със същата прическа на разпусната до плешките дълга коса, със същото сиво късо манто и тесни дънки, което също чака зелена светлина… Ян извръща очи от двойничките и отива на военна комисия. Докато младата лекарка, неговата приятелка, в този момент вече бинтова пострадали от протестите. Като част от свикналото да шикалкави и да се спасява от училище, домашни, изпити и работа поколение, тя дори порицава един от окървавените униформени с думите: „Давам ви болнични за една седмица, докато всичко отмине. Защо изобщо ви трябваше да участвате?”

Мъжът взима шлема си, който не му е помогнал, и лаконично отговаря – „Това ми е работата!“.

Сюжетът напира и от един момент нататък се завихря в кървав апокалиптичен танц. Ян се оказва в униформа и в автобус с военни, скандиращи „отечество“, „чест“ и т.н., нападнат от наказателно настроени отряди на неконтролируеми младежи, сред които е и неговата радикално настроена позната. Спасяват се един друг, направили пагубни бели на всички наоколо, за да се съберат тримата отново заедно на купона на студиото, в което невъздържано костюмирана тълпа се весели шумно. Конформистката-лекарка се изцепва на дансинга: „Всички ще умрем! Само когато танцувам не ме е страх“ и е живо аплодирана от опияненото множество. После тя ще завари своята приятелка да се целува с любимия Ян. Нищо необичайно - всякакви задръжки на това поколение са паднали, принципите не им служат, защото на принципи се служи. И тримата се прегръщат, намерили подходящи за евтаназия хапчета, преди големите и най-сполучливи фойерверки да дойдат като финал, за който и тримата неволно са се саможертвали и дори борили.

Няма пощада за младите герои във филма. Те са жертва на натиск, стадов инстинкт, заблуди, добре отгледан конформизъм и така удобен популизъм, които са готови да лъжат повече и от политици, както и да бъдат по-глупави и от тях. Същевременно с това са попаднали в някакъв трагичен захват на съдбата, която подпомагат със затворени очи, опитвайки се машинално да бъдат смели или непоследователни, наивни и глупави, подлеци и герои, защото все пак пазят някакво чувство за чест и свои нормативни закони дълбоко, прекалено дълбоко в себе си.

Репортажно, нахъсано сниман, филмът е като фойерверк от недоизживени страсти, премълчани и недоизказани неплощадни истини и мрачни прокоби. Започвайки от градска улица, интимна студентска квартира, районна болница, филмовият разказ постепенно нахълтва на барикадите като щурмовак, защото се води ръкопашна гражданска война, нищо че наблизо тътне голям купон. И ще се лута като тенис топка, отибвана ту на едната, ту на другата страна. Отблясъци на кръв, огън, барут, експлозии, се редуват с дивашкото парти в сумрак, дим и ексцесии в студиото. И към финала цари единство на пространство и действие в едно стилно операторско решение, което притъмнява кадрите до нюанса на съсирена кръв. Класически издържан сценарий и изпълнен като по рецепта - всеки е имал избор в порядъка на 24 часа повече от веднъж и все е правил най-погрешния. Но не е трагически герой, защото е колаборационист, както почти всички наоколо.

„Най-добрите фойерверки” е дръзко направен филм, който без капка мелодраматичност реди киноаргументите си, оставяйки зрителя лишен от дъх и контрааргументи. Присъда над едно зле отгледано и възпитано поколение, което избира фалшивата толерантност и нетолерантност като свой заслужен жребий. Глупаво и даже нехайно. Но все пак предпочита ролята на жертва, а не палач. Неконформистки филм за едно конформистко и погубено поколение, следващо няколко изгубени поколения като един вид техен епитаф и разплата.

Преките и непреки асоциации с лентите на Бертолучи „Конформистът“ и „Мечтателите“ (вторият за събитията от студентските бунтове от 1968 г. в Париж), са в полза и на трите споменати филма. Разочарованието от бунта, ведно с очарованието от уловения само като проблясък смисъл и вечното проклятие на случващото се. Киното е вечен механизъм за подбор на важното и протяжното.

Епилог, добре е да се прочете

Александра Терпинска е и сценарист на филмите си - къси игрални, документални, дори и рекламни. В сбора от награди, които получава почти за всеки от тях, стои и Голямата награда от фестивала „Ранно пиле“ в София, 2016 (за филма „Америка“), което е добър знак и за двете страни.

„Най-добрите фойерверки“ е плод на конкурс за сценарий на късометражен филм, организиран от Полската телевизия. Година след това, само за четири месеца снимки с неприлично нисък бюджет и при екстремни условия (масовите сцени са снимани в Деня на военния парад в Полша), филмът е готов. И бележи Кан с присъствието си, заради конфликтите, с които е готов на челен и никакъв друг вид сблъсък.

Конкурсите за сценарии не са безобидни и от тях могат да се получат опасни и неочаквано силни и нужни филми.