Пълнометражният дебют на полякинята Ола (Александра) Янковска за първи път срещна публика във „Венецианските дни“ през 2021 г. и оттогава сякаш успява да се изплъзне от вниманието на по-широката публика. Далеч по-голям отзвук предизвика Ян Матушински с неговия „Не оставяй следи“ и това се дължи не само на позицията на филма в официалната селекция на Биеналето, но и на политическата му критика срещу авторитарните режими на власт. „Анатомия“ е филм от съвсем различен калибър: той е бавен, умълчан, търсещ (но никога лутащ се). Личи си, че Янковска е придобила богат арсенал от иновативно експресивна чувствителност в годините, прекарани в най-елитните академии на Англия и Полша: минималистичният ѝ подход към изграждането на образи се допълва чудесно от формализма в кадрирането и дългите епизоди.
„Анатомия“ е филм за паметта, тялото и най-вече: за телесната памет. Млада жена се завръща в родната си Варшава след почти 20-годишно отсъствие и макар че мотивът е пределно ясен – родителска болест, – чувствата ѝ остават неназовани. Желанието на Мика (Каролина Коминек) да се погрижи за отчуждения си баща може да е продиктувано от дълбоко чувство за вина; също така прибирането ѝ би могло да предостави повод за отмъщение. Историята е проста: младо семейство, една дъщеря; смърт, ново семейство. Ако Мика е дала всичко от себе си да се откъсне от травматичното минало, напускайки Полша на крехка възраст, то баща ѝ остава завинаги емблема на непостижимото.
В болницата става ясно, че мозъчна травма застопорява бащата във времето, когато Мика е още тийнейджър, т.е. преди големия разпад. Така, насила спряната памет на бащата парадоксално активира у дъщерята отдавна потиснати спомени, които претворяват праволинейния сюжет в мозайка от епизоди с ониричен характер. Във филма, така актуализирана, неволевата памет има психологически, социални и политически измерения, които, взети заедно, придават плътност на иначе скицирания образ. Фактът, че на Мика са отредени едва няколко дълги реплики за целия филм, обаче не я лишава от психологическа дълбочина; напротив, актьорската игра на Коминек е сдържана, но изразителна сама по себе си. Мълчанието тежи, но в дълбините му сякаш нещо се заражда – неизказуемата сила на спомена.
Организиращият принцип на филма е, както подсказва заглавието му, анатомичен. Епизодите са разделени тематично от черен екран с надпис, огласяващ настоящата метафора – било то гръбнак, стомах, или кръв, – и макар този трик невинаги да сработва успешно, амалгамата между веществена и абстрактна част придава на филма една мистериозна самоувереност. Янковска проявява ювелирно внимание към визуалната естетика, в чиято чистота втъкава дълбоката несигурност на героинята си. По тази си парадоксалност, както и по детайлното разграфяване на празното пространство (необитаеми апартаменти, пусти улици, изоставени легла), режисьорката напомня на Ангела Шанелек, голямото женско име от т.нар. „Берлинска школа“. „Анатомия“ се вписва във въображаемия канон на новото европейско кино в една киновселена с „Бях у дома, но...“ и „Луна. 66 Въпроса“, с който споделят и сюжетни сходства.
Какво ни остава, когато не можем да разчитаме на паметта: нито своята, нито чуждата? „Анатомия“ не дава ясен отговор, но и знае, че киното не се наема да предостави такъв. Дебютът на Ола Янковска е обещаващ, а композиционната му цялост – впечатляваща; също така той е достатъчно щедър, за да остави неразрешени въпроси след финалната си сцена. Със същата скромност, която отрежда място на всички интелектуални разговори, както и реплики с философично съдържание на заден план, като фон, с подобна лекота филмът успява да събере в себе си няколко житейски истории: лични, поколенчески и национално обусловени. Все пак паметта е по правило ненадеждно изменчива; тялото – също.
