СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: ПОСЛЕДНОТО СЕМЕЙСТВО


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: ПОСЛЕДНОТО СЕМЕЙСТВО

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Поне две са основателните причини да обърнем внимание на този филм: отправката към практически непознатия извън Полша художник Зджислав Бекшински, определян като антиутопичен сюрреалист, и необичайния подход към биографичния жанр. Сюжетът не се занимава конкретно нито с артистичното формиране на Бекшински, нито с изкуството му, защото филмът по-скоро се вглежда в персонажите си, отколкото да образова публиката, оставяйки я сама да навакса фактите от други източници. И насочва камерата натам, откъдето повечето посветени на някого филми я отместват – към неукрасените от успехи или драматизирани от провали моменти от ежедневието на артиста, в които талантът и признанието не са в състояние да спасят притежателя си от монотонността и жестокостта на битието.

Покъртителен като история (следва стриктно реалните събития) и оригинален в избора на гледна точка към живота на един от най- интересните, оказва се, полски художници на 20-ти век, „Последното семейство“ е неочаквано зрял пълнометражен дебют на 35-годишния Ян Матушински. Полу-документалният подход произтича от факта, че самият Бекшински последователно е заснемал на видеокасети банални сцени от живота на семейството си в продължение на десетилетия, а Матушински пресъздава буквално цели пасажи, без да залитне в риалити естетика – стилът на филма е категорично кинематографичен, а операторския ракурс на Кацпер Фертач ту ни поставя в ролята на воайори (наблюдаваме семейна вечеря през рафтове с книги), ту вменява чувството за клаустрофобия чрез прихлупени близки и отрупани с вещи общи планове. Може би именно записите не Бекшински и многобройните видео интервюта, които оставя, правят излишен класическия „героизиращ“ подход към биографията му, защото всяко кривване от автентичността може да бъде тутакси опровергано чрез документално свидетелство.

Действието тече основно между два апартамента в един и същи мрачен панелен квартал на Варшава, обитавани от фамилията Бекшински – в единия са художника, жена му Зофия и двете баби, а в другия отскоро живее неуравновесения им син Томек, чийто периодични опити за самоубийство предизвикват у близките му полюсни реакции между отчаяние и сарказъм. Нищо не е спестено: самосъжалитeлните тиради на Томек и нощните му изстъпления, заради които никой няма покой, предсмъртните агонии на бабите с прилежащите им стенания и зловония, унинието на Зофия сред истерични пристъпи, душна домашна среда и безропотното й инак изпълнение на всички домашни задачи. В една сцена Бекшински и жена му седят по пижами един срещу друг на отделните раздалечени легла в семейната спалня, той записва разговорът. Зофия прави плах опит да протестира, че интимността им се свежда до удари по слабото място на другия, а Бекшински безцеремонно я прекъсва, за да реди църковни и юнгиански теории за брака, никоя измежду които не обещава нещо повече от съюз между обичащи се и мразещи се поравно хора. Дори традиционната представата за романичната душа на артиста е окончателно пометена.

Единственият епизод, целенасочено посветен на изкуството на Бекшински е посещението на бъдещия му приятел Пьотр Дмоховски, благодарение на  който работата му излиза извън Полша, макар и без него. Емигрирал във Франция юрист и лектор в Сорбоната, Дмоховски иска да купи някои от последните му картини и поръчва други срещу солидно за полския стандарт възнаграждение, а по-късно се  превръща за Бекшински в “моя приятел от Париж, който популяризира това, което правя”. Срещата протича в неизменната домашна обстановка, която учудва госта с „обикновеност“ на фона на апокалиптичните платна, които Бекшински твори в студиото си между кухнята и стаята за умиращи роднини, и с присъща практичност определя като нищо повече от „моя пенсионен фонд“. Става ясно, че именно обикновения семейния бит с прилежащите му тегоби и сътресения е лабораторията, в която покълват фантастичните и чудовищни визии за света на Бекшински.

Ако повечето филми за художници се интересуват предимно от изключителното в едни така или иначе необикновени личности, то полският дебютант Матушниски игнорира утъпканата схема и избира да покаже прозаичната страна от живота на един артист, защото самият Бекшински подсказва с видео дневниците, че тя е неотделима част от портрета му. Прозаичността като стилистичен ключ изчиства от драматичен патос дори откровено трагичните епизоди във филма – смъртта на Зофия и Томек и битовото убийство на Бекшински на финала. Снема изкуствения пиедестал, тушира възклицанията, не допуска излишък от емоции. За да остане животът, какъвто е.  

"Последното семейство" е носител на специалната награда на журито на София Филм Фест 2017