И двамата живеят в Щатите; и двамата са били номинирани за Оскар; и двамата работят самостоятелно с невъобразимо ограничени средства и до момента имат по един пълнометражен анимационен филм, в който със собствените си гласове разказват зад кадър перипетиите на странни герои. И двамата са убедени, че късометражките са несправедливо пренебрегвани; че в състезание филмите не бива да се делят на рисувани и други, а на постигащи целите си и други; че анимацията може всичко. И все пак Дон Херцфелд (1976) – самоук и аналогов; върл противник на рекламите като начин за преживяване между два филма; заклет любител на игралното кино  – и Сигне Баумане (1964) – латвийка, учила философия в Москва; бивша сътрудничка на Бил Плимптън; безцеремонна, спонтанна феминистка – нямат почти нищо общо като личност или стил. Освен че са пример за крайно независими автори и че техните “Какъв хубав ден” (Херцфелд) и “Камъни в джобовете ми” (Баумане) са сред най-смелите, наситени и артистични потапяния в тъмното на човека.

“Касиерката го попита как е, той отговори: “Благодаря, добре”, но когато също я попита как е, а тя нищо не каза, се почувства употребен...” – такъв е Бил, самотно крачещият централен персонаж на “Какъв хубав ден”. Той е човече тип точка-точка-запетая с неизменно нахлупена шапка, което ходи през града в непрестанен разговор със себе си и в съмнение дали е на мястото си, дали въобще е, каква е величината на нещата, които вижда... Почти постоянно е поставен в кръгла рамка, сякаш наблюдаван през “шпионка” или застрашен от сгъстяващия се мрак. В този черно-бял разказ от семпли клечести рисунки и истински фотографии за фон, цвят избухва само от време на време, като халюцинация.

Херцфелд казва, че се е вдъхновил за Бил от спомена на един оцелял от Втората световна война – повеждат го, заедно с други, на разстрел, а по пътя към определеното за екзекуцията място всяка банална подробност от пейзажа го поразява в сърцето с новостта и красотата си. И Бил е поведен на “разстрел” – неназована болест превзема тялото и ежедневието му, присвоява си спомените му и преди да го довърши, посяга на личността му. “Това е човек, който се озовава пред лицето на смъртта, без още да е живял... – обяснява авторът. – Смъртта всъщност обогатява живота и придава смисъл на всичко. Потискат ме хората, които се носят по течението и губят времето си, странно защо убедени, че ще живеят вечно.”

Никой не е нормален, погледнат отблизо, както се казва. Бил открива това, когато се заравя в спомени от детството и документи за рода си. Наблюденията – негови и относно него – се изливат на талази, с конвулсивни забързвания и забавяния на ритъма и тук-таме трагикомични нотки: погледнати отблизо (или отдалеч, или без страх, или без ламтеж), не само той и близките му, а и твърде много неща от всеобщия ни делник са откровено безумни. Съпътстващата музика е класическа, общият тон – все по-поетичен. Бил постепенно се опразва от памет, но не и от радост: разхожда се около къщи десетки пъти едно след друго, пазарува и се прибира десетки пъти, а когато минути по-късно излиза отново, “светът е непохватен, красив и нов”. Цял живот изплашен от смъртта, на смъртния си одър осъзнава колко излишно е било това, колко времеемко и убийствено, и вдига ръка да предупреди събраните в стаята, но незнайно защо произнася: “Мирише на прах и лунна светлина.”

Филмът на Херцфелд е съставен от три части, показвани като отделни филмчета през годините: “Всичко ще е наред” (2006), “Толкова се гордея с теб” (2008) и “Какъв хубав ден” (2012). Шевовете помежду им не личат, историята на Бил се развива без спънки и резки промени в тона, цялото ляга последователно не само заедно, но и в биографията на Херцфелд като аниматор – между най-популярната му късометражка “Отхвърлено” и най-новата, първата дигитална “Утрешният свят” (детайл: депресирани роботи без работа пращат меланхолични стихотворения от Луната).

“Камъни в джобовете ми”, за разлика от “Какъв хубав ден”, е разказана в първо лице и в цвят, при това ярко. Освен рисунки и снимки, тук има и стопмоушън с декори от папиемаше. Хуморът у Баумане не е оттенък или добавка, а самата жилава централна корда, на която се нанизват събитията. Казано иначе: ако Миранда имаше латвийски акцент и беше склонна да разказва за видове смърт в течение на 88 минути с драматични промени на тембъра във всяка “роля” (както се разказва за Кумчо Вълчо на малки деца), сигурно щеше да звучи досущ като Сигне. “Камъни в джобовете ми” е едно славно стендъп комеди изживяване или, както много точно гласи анонсът му, “смешен филм за депресията”.

Историята на Сигне почва от баба й Ана и нейния прибързан брак с първия й началник; осемте последвали деца (всяко от които ще има различна версия за смъртта й на 50); убийственото трепане за насъщния във времена на войни и диктатури; никога несрещнатото разбиране и пълната невъзможност за личен живот на тази жена. Продължава през три от братовчедките (дъщери на част от въпросните осем деца): Миранда, която се хвърля от прозореца; Линда, която започва да халюцинира през студентските си години и до края на живота си е на хапчета; Ирбе, която се обесва – все чувствителни, специални млади жени, за които на света още няма достатъчно място и права, и търпимост. Финалният анализ авторката прави на собствената си личност: раздвоена между своята необичайност и очакванията на семейство и общество (как да си това, което искаш и можеш, но същевременно и да угодиш, да не посрамиш?... “Ти си създадена да бъдеш луда”, казва собствената й сестра), тя е “отписана”  първо с диагноза “шизофрения”, а после – “биполярно разстройство”, но с късмет и много усилия успява да вземе съдбата си в ръце.

Когато една от лелите й я пита в търсене на какво се рови в миналото, Сигне Баумане отговаря с тирада, която е и манифест на целия филм: “Искам да знам причината за крайната възбудимост и активност на моя мозък. Искам да разбера буйните напливи на енергия в тъканта му, които го озаряват като вечерен Манхатън в най-оживения час. Искам да знам откъде идват периодичните изключвания и болката и страданието, които ги следват... Баба сигурно е в центъра на моя мозък. Стои объркана във водата и не проумява защо не потъва. Аз разсъждавам като нея. Искам да оцелея, но не искам да живея. Когато мозъкът ми не се намира на работа, започва да се самоизяжда.”

Мъчителната същност на петте женски живота, върху които (основно, но далеч не само) се фокусира “Камъни в джобовете ми” е смекчена от общия приказен тон; концентрираната им чернилка е разредена с постоянното разсмяно удивление на разказвачката пред ситните парадокси на делника и завоите и чудатостите на вторичния за нея английски език (и в другите й филми онагледяването на идиоми например е сред най-забавните й прийоми). Така “Камъни в джобовете” успява по недвусмислен начин да изведе три уж очевидни, а вечно недогледани истини: да си жив и с ума си е ежедневно усилие; “изборите, от които не се отказваш, водят до смърт”, усилието да излезеш навън и да се свържеш с хората понякога е единственото спасение.

“Камъните за мен са симптомите на депресията. Има минимум 12 такива, но аз избрах шест – тези, които ми действат най-опустошително: страх, болка, натрапливи мисли, объркване, вина, саморазрушително поведение...” Сигне Баумане не се предава. Филмът й е отличен образец колкото за разказваческо майсторство и за кино, толкова и за качествено оцеляване напук на обстоятелствата. Тя рисува “богатата 100-годишна история на душевните сривове” в своя род четири години (“работех по 12 часа на ден, за да анимирам 4 секунди...”), попълва скромния филмов бюджет от 280 000 долара със собствени средства, малки субсидии от няколко източника и Кикстартер кампания и прави премиера на фестивала в Карлови Вари – кой каза, че депресията води до безпомощност? (Повече за процеса по създаването на “Камъни...” може и даже трябва да се научи във великолепния й блог.)

И двамата, Херцфелд и Баумане, са направили трудни и за самите себе си, и за публиката филми; и двамата са разиграли едни от най-болезнените теми с грация и емпатия; и двамата завършват със славен финал обрат в духа на безплътните камбани от края на “Порейки вълните” или онова “Светлината побеждава” от “Истински детектив”. И все пак нямат много общо. От друга страна... ако от анимационната продукция на новия век махнем мейнстрийма с принцесите и прилепчивата музика (за да не ни хване скомина), а с него и далеч по-високия и премислен следващ пласт на “Пиксар” и “Гибли” (защото и той е вкаран в твърди релси на традиции и очаквания); ако оставим настрана продуктивните автори със силни почерци и собствени светове като Шванкмайер или Плимптън и еднократните изригвания на разказвачески гений, които не се сещаме къде да поставим (“Гетото” например); ако прескочим документалистиката, която се занимава с големи политически събития или портрети на забележителни личности (нещата на Анка Дамиан или Тео Ушев; събития като “Валс с Башир” или “Персеполис”); ако вземем и загърбим достойния списък с вече получилите признание на фестивала в Анси (колкото и да не ни се разделя с “Мери и Макс”, да речем), ще останем на едно особено местенце с извънземна атмосфера, където ще срещнем точно тези двамата – Херцфелд и Баумане. За наше щастие.