Анализи
Жак Одиар

ОДИАР, РАЗКАЗВАЧЪТ НА ТЪЖНИ ИСТОРИИ С ЩАСТЛИВ КРАЙ


от
на г.

ОДИАР, РАЗКАЗВАЧЪТ НА ТЪЖНИ ИСТОРИИ С ЩАСТЛИВ КРАЙ

Подобно на баща си Мишел Одиар, Жак Одиар има повече сценарии, отколкото режисьорски филми. Но броят им и така е внушителен, а спечелените награди са почти колкото номинациите. Налице е уважаван и ценен кинематографист от висок ранг второ поколение (нещо ненавиждано у нас), с респектираща филмография - по негов и на баща му сценарий е играла дори реликвата на френското кино Белмондо (“Професионалистът“). Бащата е автор на поразителен брой сценарии, между които и неподражаемият „Един идиот в Париж“, станал символ на умението да осмиваш всички, като се смееш най-вече на себе си и героя си. Това е сторено с помощта на най-широката палитра от френски комедийни звезди.

Но в последния си филм „Дийпан“, преминал у нас с прекалено обяснителното подзаглавие „Съдбата на бежанеца“, синът използва непрофесионални актьори, включително част от героите на истинската история. С „Дийпан” миналата година Одиар спечели „Златна палма” в Кан, където преди беше достигал до други награди само с помощта на едни от най-известните актьори на Франция.

Това са подробностите, подправките на пейзажа. Защото имаме един филм като „Дийпан“, който ни обяснява моментната ситуация на света по-добре от хиляди изследвания, репортажи и журналистически излияния. Ако това е ролята на изкуството, то не винаги я изпълнява добре, но Одиар е на поста си - един от малкото. След като гледа „Дийпан“, човек добива усещането, че бежанската вълна в наши дни е по-скоро по сценарий на Жак Одиар или дори на баща му, отколкото на политиците и партийните стратези. Даже да не знаем нищо за тази добре отгледана и мотивирана бежанска криза, можем да научим почти всичко от филма, също както и някои неща за себе си в перспектива. А ако си мислим, че знаем прекалено много, филмът ще ни го избие от главата по елегантен и непредсказуем начин.

Жак Одиар е известен с една характеристика, която твърде малко режисьори на съвременното кино притежават. Хората, оценяващи високо някои негови филми, категорично и твърдо не приемат други от тях, изпитват сериозна вътрешна съпротива и трябва да са много широко скроени, за да ги преглътнат. Сблъскваме се с интересен съвременен феномен – изграден автор, независим от феновете си и сякаш желаещ да няма такива, или поне да ги подлага на сериозни изпитания, въпреки своето сладкодумие. Иска ли изобщо такъв вид автор да бъде приет? Вероятно да, но не на всяка цена. Това звучи снизходително и малко нарицателно за един такъв съзидателен, а не назидателен творец, един от малкото, които дават формулата на хепиенда, щастливия край, в пълна противоположност на холивудската.

Да, рецептата е нова, непредъвкваща живота като аритметична задача с един или два логични или предизвестени отговора. В повечето негови филми щастливият край е плод на сериозна и обмислена завръзка, в която героите са поставени без губене на време в някакъв абсолютно неразрешим конфликт. Измъкват се от него с помощта на качествата си, но печелят битката, използвайки и най-големите си недостатъци. Вероятно така е винаги при големите автори, всичко влиза в работа, особено пороците на героите, те са незаменим и главен щрих. Разбира се, никой от зрителите не би пожелал да бъде герой на Одиар, ако изключим финала на филмите му, където има блага за всички. Но режисьорът успява фриволно и някак неусетно да постигне идентификация на зрителя с героите, въпреки че освен с недостатъци, скрупули, малодушие, те разполагат в екстрени ситуации с някаква неведома смелост и личен кураж да стигнат до пълна ексцесия. Каквото и да им се случва, и каквото и да искат от живота, те винаги действат обременени от смутното си или безлично минало, но увлечени страстно в епиката на живота около себе си или желанието си да избягат и да изберат някакъв съвсем друг живот, който въобще не им отива, не им приляга и нищо не знаят за него. Те са като верни и последователни зрители на хубав филм – не се съгласяват с половинчати решения и искат да се действа радикално и от сърце.

В известно отношение „Дийпан“ може да се разглежда като продължение на „Пророкът“ на Одиар. Филм, казал своята дума за действителността в затворите -  не като отражение на външния свят, а като негово буквално приложение. В „Пророкът“ основният герой трябва да свикне с йерархията в затвора и противно на много затворнически филми, тарторите на това място се оказват по-интересни и смислени и са най-големите му учители. А самият герой се разкъсва между съвестта, разума и сърцето си в една сложна ситуация, в която няма никакъв приличен или поне малко приемлив изход - може да оцелее само като стане по-добър или по-зъл от учителите си, но за това се изискват твърде много жертви. При Одиар винаги няма изход в поне две-трети от филма, безизходността е постоянното състояние на най-обичаните от героите му.

В „Дийпан“ героят-емигрант е сякаш затворник, избягал от затвора и решен да започне начисто, но затворът е неговата родина. Като в класическите „затворнически“ филми, той иска да се промени, противи се на предишната си същност, а се оказва в същата ситуация, далеч по-усложнена и опошлена.

Филмът започва с погребение на хора във военни униформи на фона на палмови клонки. Eдин от оцелелите униформени си търси паспорт, както и фалшиво семейство от жена и дете, за да емигрира безболезнено и безнаказано. И тримата членове на това фиктивно семейство са принудени да лъжат, да се преструват и да се представят за нещо друго почти през цялото време на филма. Но ние доста категорично и ясно разбираме кой от тях точно какъв е, сблъскан с европейската система за сигурност и несигурност. Дребната противна престъпност в някакво квартално гето на една съвременна европейска държава, основана на търговията с влияние и дрога, ще провокира най-самурайските качества на дошлите като черноработници бежанци. Главният герой, главата на фалшивото във всяко отношение семейство, освен че трябва да го направи истинско, трябва да се направи и на Рамбо, за да го защити чисто физически. И да не допусне всичко да стане такова, от каквото е бягал с толкова риск и стаена евтина надежда.

В „Ръжда и кости“, филмът с може би най-много верни фенове и с номинация за „Златна палма”, Одиар залага не на правдива, а на парадоксална история - любовта между жена, дресьорка на косатка, малтретирана от любовника си и от самата косатка, и някакъв млад безработен с харизмата на емигрант. Съсценарист и режисьор на това фабулно чудо, Одиар дроби историята по неговия неповторим начин – все едно може да се случи на всеки и да звучи достатъчно правдоподобно и безмилостно. Уменията му за достоверност и детайл са неподражаеми, въпреки че филмът звучи по-скоро измислено и изкуствено.

Същевременно по-ранният “Чети по устните ми“ с Венсан Касел и любимата актриса на Одиар Еманюел Дево е прикрит шедьовър. Глуха секретарка, експлоатирана като момиче за всичко в бизнес офис, си взима за асистент бивш затворник с интелектуалната аура на Антъни Куин от „Пътят“ на Фелини. Пътят на униженията на двамата е и маршрут на техния възход, а дискретното появяване на любовта е допълнителна атракция, която обаче се извоюва в най-ожесточените битки със страха и желанието за прост секс. Невежеството и житейската неопитност на секретарката се съюзяват с първосигналността и животинския инстинкт за самосъхранение на затворника под наблюдение и така правят чудеса. Глухотата отново не е недостатък, а шанс и благословия, каквито обикновено са пороците или несъвършенствата при Одиар.

В „Един така дискретен герой“, легитимирал режисьора-сценарист като явление в киното в началото на кариерата му, е обратното – за главен герой е взет човек, преструващ се на съвършен. Одиар разказва безумната история как този невзрачен младеж се представя за герой на нашето време (е, от последната световна война) и така се възползва от всевъзможни облаги. Но внезапно решава да стане истински герой, каквото и да струва това на него и любимите му хора. Само след няколко години Одиар снима и „Сърцето ми спря да бие“, още веднъж с оригинален подход и непредвидими герои: можете ли да разкажете или да си представите историята на млада мутра, бияч, с чепици с високи токове и остри носове, който има парвенюшка слабост към музиката и свиренето на пиано? Опитайте, но това, което се е получило във филма, надминава всякакви професионални и непрофесионални очаквания.

Това е Одиар, автор със свой киносвят, специфични герои, локации, мъдрост и някакъв житейски оптимизъм, който направо не е за вярване.