ЕСТЕСТВЕНИЯТ РЕД НА АПОКАЛИПСИСА


от
на г.

ЕСТЕСТВЕНИЯТ РЕД НА АПОКАЛИПСИСА

„Меланхолия“ (2011) е вторият филм от "трилогията на депресията" на датския режисьор Ларс Фон Триер. Лентата е фокусирана върху живота на две сестри като в първата си част набляга на Джъстин и нейната сватба, а във втората - на Клер и сблъсъка ѝ с нихилистичната позиция на сестра ѝ, че всичко е безсмислено и че животът на земята е зло, което в крайна сметка скоро ще изчезне, поради предстоящия апокалипсис. Триер преобръща холивудското клише за т.нар. disaster movie, експонирайки края на света в една преднамерено камерна обстановка, лишена от колосалните сцени на разрушение и смърт, акцентирайки вместо това на вътрешните реакции на една шепа герои и на "прозренията", до които стигат те за значението на човешкия живот.

 

          „Меланхолия“ в дълбочина продължава да налага идеите, които датският режисьор прокарва още в първия филм от трилогията - „Антихрист“, като ги довежда до безмилостна крайност, лишавайки (посредством апокалипсиса) личността от пространство, където по-трайно да се сблъска с (и отрефлектира) "проклетите въпроси", които сама тя проблематизира. В лентата ясно се виждат "белезите на последните времена", като например, страха и нихилизма, които една природа, родена само, за да умре, предизвиква у всеки по-чувствителен човек, осъзнал нейния характер и жестоки закони. В „Антихрист“ пространството, в което се разглежда този проблем (гората) обхваща само микрокосмоса на една двойка, докато тук виждаме Триер да увеличава максимално мащаба, за да покаже, че безсмислието и обречеността са универсални аксиоми, които се разкриват отчетливо до болка и кристално ясно, когато се изправим пред унищожението на цялото човечество. Така режисьорът девалвира всяка "надежда и утешение", които могат да помогнат на съвременния секуларен човек да се сблъска достойно с идеята за своя край – той няма да остави нищо след себе си и никой няма да го помни. Дори идеалът за едно общество вървящо неотклонно и неумолимо напред към едно по-светло бъдеще се разтваря без остатък в срещата със смъртта.

 

          Триер всъщност засяга отчасти и темата за науката и нейната неспособност да осмисли човешкото битие, наблягайки на слабостта на рационалното изправено срещу нещо толкова безсмислено и стихийно като ултимативната реалност на тлеещото битие. В „Антихрист“ Той (образът на Уилям Дефо), се опитва да използва едни крайно удобни и логични психотерапевтични модели, за да излекува жена си от чувството й за вина и всепоглъщащия нихилизъм. Той не може да разбере, че тя вече е осъзнала, че животът и природата "теглят" екзистенциалното неизменно само и единствено по посока на смъртта. В края на краищата неговите опити да я „излекува“ се провалят и той също става жертва на този свят и неговите закони, както се случва и с Джон – съпруга на Клер, който до последно я убеждава, че според изчисленията му „Меланхолия“ няма да удари земята (малко преди финала на лентата, осъзнавайки, че греши, същият се самоубива).

 

          Освен всичко това, Триер прави един очевиден паралел между депресивните си състояния (които са вдъхновили тези филми и са създали у него и у образите му чувството за тотален нихилизъм) и планетата „Меланхолия“, която ще унищожи човечеството. Режисьорът създава усещането, че краят на света няма да "избухне" под формата на някаква барокова мета-катастрофа, а постепенно ще се материализира в съзнанието на хората като някакво зловещо откровение, че животът в действителност е лишеност от посока и цел. Освен науката, малко преди края на лентата, Триер показва как и „магията“ (своеобразна метафора за вярата и религиите) е безсилна пред сблъсъка с нихилизма (Джъстин обяснява на сина на Клер, че ще направят специална пещера с няколко пръчки, където ще са в безопасност, когато „Меланхолия“ удари Земята). Така посланието на филма не оставя отворени вратички, през които надеждата може да се промъкне – битието е сведено до една голяма празнина, в която няма място нито за рационалното нито за излюзорните представи на едно дете. Триер е безкомпромисен – животът е зло, което някой ден ще престане да съществува. То се противопоставя на естествения ред – на нищото и на желанието му да разтвори в себе си всичко.