“Ecce Homo” е изключително добре направен късометражен филм на младия български режисьор Димитър Кутманов, който успява умело да очертае като специфика и контури, както и като цяло майсторски да предаде, едни по своя характер крайно сложни есхатологични теми в рамките на краткото си екранно време, използвайки почти изцяло най-същностното за киното – образите.
На думите в лентата е отделено малко място, но по своята тежест и дълбочина те са изцяло на нивото на останалите компоненти в нея. Кратките изречения, които зрителят чува (един диалог в началото и един монолог в края на филма), по своеобразен начин синтезират екзистенциалната му енергия и се превръщат в нейно съсредоточие, като същевременно носят специфична естетическа сила, граничеща с един особен вид сюрреална кинопоетика, за да "изпълнят докрай" с присъствието си останалото почти двадесет и пет минутното мълчание.

Сюжетът на “Ecce Homo” е концентриран върху тежкия живот на младата Ада - религиозно момиче, което е поело изцяло грижите за болната си майката и за общия им дом. В началото на филма се загатва, че действието му се развива в неназовано село в социалистическа Румъния, където мъж на средна възраст (във видимо властова позиция), разпитва Ада, дали е вярваща и след като тя му отговаря положително, я порицава, излагайки й в ответ своите „радикално антропоцентрични“ възгледи. Същият се опитва да й наложи своя егоистичен/егоцентричен мироглед, утвърждаващ човека (и най-вече мощта на неговия разум) като мяра за всички неща. За него всеки идва, живее и умира сам на този свят, а другите са един незначителен факт, полезен дотолкова, доколкото в степента на своите действия те по един или друг начин евентуално допринасят за общия просперитет или задоволяват личните му желания и нужди.

Самата същност на ежедневието на Ада представлява естествено и органично изграден контрапункт на въпросната крайно студена формулировка. Младото момиче смилено носи кръста на тежкия си живот с една "непосилна", грубовата лекота. Тя не поема единствено собствения си товар, а като че ли носи целия "тварен космос" на плещите си, в контекста на знаковата фраза на стареца Зосима от романа "Братя Карамазови" на Достоевски: „всеки от нас пред всички е виновен за всичко“, или на разсъжденията на руския философ Иван Илин, който в своите есета настоява, че всяка личност в хода на своето развитие се сблъсква с мировата скръб, като в този ключов момент тя е призвана да се изправи пред света и да започне да поема отговорност не само за своите грехове, но и за неговите (или с други думи да се уподоби на Христос).
Горепосочената християнска постановка е допълнително развита и утвърдена от режисьора чрез една крайно силна и запомняща се сцена, която като атмосфера и усещане с лекота търпи сравнение дори с класическата кинопоетика и естетика, например, на "Сталкер" на Тарковски. В сцената Ада се разхожда  (цялата облечена в бяло и с трънен венец) сред дърветата в едно блато, в което тя бавно, но сигурно затъва все повече и повече. Тази своеобразна метафора за природата на мирозданието и за мястото на "светците" в света се разгръща в красотата си до момента, когато момичето (вече потънало до гърдите) се среща с майка си, която маха нейната „корона“ и я облива с вода.

След този сън (или видение) на Ада, тя открива, че майка й е умряла в своето легло. По този начин Димитър Кутманов насочва мисълта и чувствата на зрителя към централния момент в личностната космология на християнина – есхатологичното, сърцевината на истинното битие, намиращо се след и отвъд смъртта. В този момент момичето започва един мисловен монолог, докато мие краката на починалата си майка, от който става до болка ясно, откъде това крехко на вид същество черпи колосалната си сила. В него Ада споделя своята представа за "последния ден", рисувайки с думи една разтърсваща апокалиптична картина, чиято сила и категоричност създават усещането за някакво пророческо откровение, дадено й като награда за смирението, с което тя приема света такъв, какъвто е, без да се огъва под кръста на неговата греховност и тежест.

Момичето само се причислява към „хората без лица“ (забравените и онеправданите, "унижените и оскърбените"), тези които живеят в тъмнината, уповавайки се изцяло на силата и красотата на своето безсилие, на единствената си надежда, че един ден те ще са огънят, който виждат отвъд облаците и хоризонта. Ада в своето себеотричане "губи душата си", в контекста на оттласкването от усреднеността на екстатично-животинската представа, че щастието е тук и сега, че сме длъжни да го сграбчим и подчиним на вектора на собствените си цели и желания, и точно заради това (както тя се надява) накрая ще я спечели обратно и спаси. Тогава, може би, Бог ще повтори думите на Пилат, ще покаже на хората, кой се е борил за (и до) тях в тъмнината. Кой ги е носил с цялата си любов като кръст на гърба си. Във вечността ще отекнат думите: „Ето го човекът“.