Един от въпросите, които най-осезаемо се повдигнаха след смъртта на Аббас Киаростами, е какъв точно процеп се отваря от липсата на един автор, който никога не е гледал на себе си през значението си за киното и как тогава да се изкаже тази липса, без да се прибягва до погрешни отправни точки. Без изобщо да иска да отговаря на този въпрос, „76 минути и 15 мига...“ затвърждава образа на иранеца като човек, успял да влезе в историята, защото не е живял никога в нейната изтощителна логика.

Изборът на режисьора Сейфолах Самадян да съедини в едно цяло напълно различни кадри от живота на неговия приятел Киаростами би могъл да изглежда манипулативен, след като парчетата филм са били заснети, без да подозират, че ще бъдат използвани като част от пълнометражен филм. Особено препятствие пред възприемането им е, че още от заглавието дебне препратка към смъртта, а тя е нещо неочаквано, за нея не се говори, изобщо не е засегната в документалния архив, обаче поводът изисква видяното да се пречупва през мисълта за смъртта. И все пак трябва да се има предвид, че тези 76 минути и 15 мига са част от общо стотици часове, с които Самадян е разполагал, преди да започне монтажа. Така този архив действа по подобие на киното на Киаростами – освен че се свързва с възрастта, на която той почина през 2016 г., заглавието сочи на познатия метод на иранеца да дълбае най-ценното от безкрайното време на живота, а не да започва снимките върху ограниченото от сценария времетраене.

Благодарение на „76 минути и 15 мига...“ рухват две илюзии, донякъде противоречиви помежду си, но често прилагани спрямо киното на Киаростами. Едната гласи, че киното му е „простичък“ и семпъл натурализъм, а ефектът му се дължи едва ли не на екзотичните персийски пейзажи, сред които е лесно за персонажите да придобият плътност. Напълно в потвърждение с принципа му, че най-краткият път към истината е през лъжата, гледаният отстрани Киаростами е показан като точно толкова умел факир на триковете, колкото онези, в чиито филми триковете си личат отдалеч. Той разделя образ и реч и след това ги свързва по свое усмотрение в стаята за монтаж. Търси идеалния звук, който да му свърши работа, но макар да ползва естествения звук от мачкане на собствената си риза, този звук се появява в съвсем различен контекст. Противно на мненията, че щом пусне камерата, Киаростами вече е показал, че няма никаква загадка, става ясно, че дори и за най-елементарните сцени във филмите си той е прилагал напълно осъзнати техники, пък дори и след това да е изчиствал следите от употребата им.

Другата илюзия е, че филмите му дължат на прекаленото заиграване с киното като медия, която може да побере хиперреалистичен потенциал, както никое друго изкуство. Въпреки че е посветен на киното, Киаростами от „76 минути и 15 мига...“ е също толкова изпълнен със страст към поезията, фотографията, но и към пейзажите, сградите и разговорите. Силата на формата, в който се случва филмът, е, че пред непреднамерената камера на Самадян приятелят му може да се отпусне достатъчно, за да се види неговото искрено преклонение пред малки детайли като словореда в любимо персийско стихотворение или някоя гледка, на пръв поглед напълно обикновена, но впоследствие превърнала се в опора за „Вятърът ще ни понесе“.

И ако с нещо киното е получило привилигеровано отношение от Киаростами, то е защото то умее да обхваща в себе си всичко друго, което не е кино, а не защото иранецът е някакъв вманиачен киноман, манипулиращ зрителя с техника. Много ясно това си проличава в самия край, репликиращ финала на „Под маслиновите дръвчета“. Неяснотата на този отворен финал получава своя отговор във финала на „76 минути и 15 мига...“, когато иначе подозрителният към всякакъв абсолют Киаростами се втурва да имитира тичането на героинята си, предавайки се пред красотата на възможния кадър, по-силна от разгадаването на измислени мистерии.

И в крайна сметка – дали след като Киаростами е знаел, че бива заснеман през всички тези години, не е имал интуицията, че нещо от този негов опит ще се превърне на филм? Някои епизоди са изобличителни, но от друга страна – споделя ли наистина Киаростами тайните си или заблуждава, че го прави, знаейки, че бива сниман? Логиката на филмите му, в които камерата винаги е била осъзнавано средство за наблюдение, а не просто преносител на информация, принуждава да се мисли за „76 минути и 15 мига...“ не просто като за филм относно Аббас Киаростами, но за завещание на идеята, бродеща из цялата му филмография: нищо не е изцяло документално или фикционално.