ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ


от
на г.

ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ

Иди там, не знам къде, донеси това, не знам кое: има една хубава руска приказка, в която въпросното изпитание със своята коварна неопределеност се оказва най-трудното за героя, но от друга страна – и решаващо за превръщането му от бедняк в цар. Пред подобно предизвикателство, което няма правилен отговор, но няма и неправилен, се е изправил Матео Гароне (двукратен носител на наградата на журито в Кан с “Гомор” и “Риалити”), когато се е захванал да прехвърли на екрана три от петдесетте народни приказки, събрани през ХVII в. от неаполитанеца Джамбатиста Базиле. Филмът на Гароне е озаглавен “Приказка на приказките” като книгата на Базиле, известна с това, че е една първите от този род в Европа и в нея се срещат, преди да станат известни чрез братя Грим и Шарл Перо, версии на “Снежанка”, “Спящата красавица”, “Котаракът в чизми”, “Цар Дроздобрад”, “Хензел и Гретел”.
Сбирката на Базиле, издадена от неговата сестра след смъртта му, е структурирана подобно на Бокачовия “Декамерон”, само че не в десет, а в пет дни по десет истории – трите, които Гароне е избрал, са всички от първия ден: “Бълхата”, “Вълшебната кошута” и “Одраната старица”. Общото кратно и в трите е “един цар”: в първата един цар отглежда любимата си бълхичка, докато тя не става с размерите на мастиф, и между другото дава дъщеря си за съпруга на човекоядец; във втората един цар вади сърцето на морски дракон, за да може жена му да забременее (не питайте, в приказките е така), само дето се раждат две деца и братската им обич нарушава блаженството на царицата; в третата един цар се влюбва в съблазнителния глас на жена, която се оказва сбръчкана старица – докато тя с магия се превръща в непокътната красавица, нейната сестра одира кожата си, убедена, че това е начинът да постигне същото.

Гароне е изместил фокуса от мъжете към жените и е представил най-силните им копнежи в три етапа на зрялост (страстното желание на принцесата първо да се омъжи, после да се отърве от мъжа си; страстното желание на царицата да притежава сина си, което буквално я превръща в чудовище; страстното желание на бабата да трае за хубост). Приказките е променил доста, но е махал и добавял с усет за приказната структура, което вероятно са правили и всички добри разказвачи през вековете – натъкмявали са по свой вкус и съобразно слушателите си. Рамката, която е задал, е съвсем символична: всички персонажи се събират за едно погребение в началото и за едно коронясване в края, иначе трите нишки се движат непреплетени през целия филм (за разлика от първия опит по “Приказка на приказките”, също италиански – в “Имало едно време” на Франческо Рози от 1967 г. сюжетната линия е само една и напълно подчинена на нуждата от много екранно време за двете звезди на продукцията: София Лорен и Омар Шариф).

Както може да се очаква при екранизацията на приказки, декорът и костюмите оперно разточителни, цветовете са зашеметителни, локациите са прочути старини: каменният лабиринт на замъка Донафугата и проломите на река Алкантара в Сицилия; смайващите интериори в двореца Самедзано в Тоскана и тези в Кастел дел Монте, Пулия... От друга страна обаче, чудовищата са по-скоро бутафорни (подводното е толкова явно кукла, че чак е неудобно, а пещерното прилича повече на нещо от “Пришълецът”, отколкото на “Изкушенията на Свети Антоний” на съвременника на Базиле Салватор Роза, в когото се е целил Гароне). Изкуственото състаряване на двете грохнали сестри си личи отдалеч и е почти мъчително за наблюдаване. Дисбалансът между казано и показано е голям – диалозите, бидейки между невероятни персонажи в схематични ситуации, не са кой знае колко пъстри и живи, така че главно играта на актьорите спасява филма от превръщане в купчина от подвижни илюстрации.

И като казахме актьорите... Седемнайсетгодишната британка Биби Кейв като Виолета, принцесата, задомена за човекоядец, е получила най-интересната роля и я е разгърнала най-добре във вълнуващо партньорство с “баща си” Тоби Джоунс: ако има наистина нюансирано, могъщо изпълнение в “Приказка...”, то е на това момиче, което играе за втори път в пълнометражен филм. Салма Хайек в историята със сърцето на дракона (който иска да види до каква степен е променена приказката, може да прочете варианта на Базиле тук) е царица, хладна като статуя и горе-долу толкова изразителна – далеч по-привлекателно са се получили Елиас и Джона, принцът и просякът албиноси, изиграни също от британски тийнейджъри, Кришчън и Джона Лийс. В приказката за “третата възраст”, може би най-зле разгърнатата, най-смущаващата от естетическа гледна точка и най-недетската, Венсан Касел е разпуснат и разкошен любовчия, а под адския грим на двете старици трудно се разпознават Хейли Кармайкъл и Шърли Хендерсън...

Когато в повествованието първият решаващ обрат настъпва от това, че от помирисването и вкусването на едно варено драконово сърце забременяват две жени и почти веднага раждат две еднакви бебета, въпросът с правдоподобността става доста разтеглив – дори тя да е съвсем невъзможна обаче, усещането за правдивост може да дойде от вътрешната логика на събитията. Матео Гароне и тримата му съсценаристи са се справили с това сравнително успешно: най-стабилно стои “Бълхата”, “Вълшебната кошута” (от която впрочем във филма е изпаднала именно кошутата) се олюлява, но изгражда своя убедителност, само “Одраната старица” е недотъкана и неподплатена.

В интервюта режисьорът казва: “Мен обикновено ме смятат за реалист, а аз никога да не съм се възприемал като такъв. Аз съм режисьор, който досега се е вдъхновявал от наблюдението на реалността, но винаги е правил всичко възможно, за да я доведе до определено по-фантастично измерение...” Казва също, че неговата “Приказка на приказките”, макар и барокова и недвусмислено ситуирана в някакво въображаемо “преди”, не е за ХVII в., а за днешния момент. И понеже във филма си Гароне действително е отишъл там, незнайно къде, и е донесъл това, незнайно какво, спокойно може да се каже, че в намеренията си колкото е успял, толкова и не е. Което си заслужава да се види.