Кръвта на другите или още за „печелившата формула” на Куентин Тарантино.

Куентин Тарантино се завръща в кината със своя осми, крайно стилизиран, постмодерен, изпълнен с бляскав диалог, кръв и ругатни, филм –  „Омразната осморка“. Сюжетът за пореден път е умело ситуиран в определена историческа рамка, както и темата за расизма отново е силно застъпена. Култовият американски режисьор продължава да поддържа въпросната тенденция, традиционно съпътстваща по-новите му проекти от „Гадни Копилета“ насам, придавайки им, ако не по-голяма „дълбочина“, то поне излъчване за съпричастност към известна кауза или припознаване на причина, която да „оправдае“, или най-малкото да се опита да валидира цялото насилие, на което зрителят става свидетел на екрана. И този път напускащата киносалона публика ще бъде натоварена с нелеката задача да определи за себе си, дали добре познатата формула на Тарантино отново е проработила убедително или току-що е видяла садомазохистичното излияние на един напълно автентичен психопат, който се крие зад една или друга маргинализирана в миналото група (било то евреите, чернокожите и дори жените във филми като „Бибрутално“ и „Убий Бил“ ).     

Преди да бъде даден отговор на този съществено важен въпрос, обаче, трябва да се погледне сюжетът и какво той сам по себе си може да предложи. Трейлърите рекламират филма като някакъв вид своеобразна мистерия, вкарана във величествената традиция на американския уестърн, която същевременно загърбва огромните пясъчни пейзажи, приютявайки „екшъна“ в рамките на една средно голяма къщурка. На всичкото отгоре лентата се озвучава от музиката на Енио Мориконе и е подплатена с един наистина впечатляващ изпълнителски състав (включващ най-вече актьори, работили и по-рано с Тарантино), който се заема с непосилната задача да вдъхне доволно количество живот в персонажите на всеки от осемте (въпреки че те всъщност са 9 или 10) гневни мъже (плюс една жена).

За съжаление, обаче „Омразната осморка“ прекалява със своята приятна за гледане, но все пак фатална за структурата му, експозиция. Докато основните му герои стигнат заветната родна „екшън стряха”, в която трябва уж да се разгърне сюжетът, минават “само” около 40 минути. Тарантино решава да използва това скъпоценно време, за да разкрие характерологията на главните си персонажи – ловецът на глави Джон Рут (известен като „Палача“), заловената от него Дейзи Домергю, майор Маркис Уорън (чернокож герой от американската гражданска война известен и мразен из целия юг) и Крис Маникс (новият шериф на градчето, в което Дейзи трябва да бъде заведена и обесена), както и горд расист, и бивш член на конфедерацията. Проблемът във всичко това е, че когато те в крайна сметка стигат „къщата на Мини“ (под което име е известна същата), филмът отделя още толкова време да ни представи и останалите разноцветни образи, които в крайна сметка ще съставят заветната „омразна осморка”.

Когато лентата най-накрая започва да следва своята основна сюжетна линия, Тарантино с такава експедитивна лекота натрупва съспенса и разкрива мистерията, че човек се чуди, дали не е могъл да се отнесе по същия начин и с убийствено дългата си експозция. За жалост обаче, това което сюжетът ни представя като „голямото разкритие“, в крайна сметка се оказва един не много креативен и жалък опит да се оправдае нуждата майор Уорън да влезе в ролята на Поаро за една кратка част от филма и същият в крайна сметка да попадне заслужено в категорията на някой второкласен детективски екшън-трилър от типа „кой е убиецът”. Цялото това насилие, което Тарантино упражнява над своя крехък сюжет е, разбира се, с цел да размие границите на жанра, кръстосвайки го с уестърн, от което критиците и публиката се предполага, че следва възторжено да ахнат, завладени от поредната му ескцентрична, иновативна и гениална идея. В действителност, обаче, отговорът на мистерията, ако не предвидим, то най-малкото е скучен и безинтересен, а магистралната жанрова традиция на Дивия запад се оказва наистина трудна за удържане в подобно „стеснено” пространство.

На фона на сравнително слабия сюжет от друга страна се разкрива една много по-голяма „авторска драма”. Въпросът, който поставих в началото, бързо намира своя категоричен отговор след една сцена, в която Самюел Джаксън (майор Уорън) обяснява със задоволство на Санфорд Смитърс (второстепенен герой от осморката и бивш генерал на конфедерацията), как преди да убие по изключително садистичен начин сина му, го е накарал да му духа. Именно в този момент става недвусмислено ясно, че криейки се зад историческия контекст и темата за расизма, Тарантино си позволява да експонира едни по своята същност инфантилни фантазии, пукащи се по шевовете от кръв и вулгарност. В контекста на същото от една страна режисьорът показва, колко агресивно реагират белите южняци на единствения чернокож мъж в групата, като същевременно налага на зрителите Уорън като някакъв карикатурен образ, който прави, каквото си иска (убива и лъже) само поради цвета на кожата си.

В „Омразната осморка“ не може да бъде намерена и следа от креативността, която Тарантино проявява в „Гадни копилета“, където съумява с артистична лекота да представи цяла шепа образи, с които публиката може спокойно да се идентифицира, въпреки нагарчащата им безскрупулност и жестокост. По този начин режисьорът успява да оправдае гравираните с нож свастики по челата на нацистите, защото същите сръчно контрастират с историческия факт на татуировките, които евреите са получавали в концентрационните лагери. В новия му филм, обаче, на зрителя се предлага единствено съмнителния персонаж на радикално аморален, чернокож военнопрестъпник (както се оказва по-късно), който по парадоксален начин може дори да събуди у някого расистки чувства със своите безпардонни действия, въпреки че Тарантино сам е подчертавал безкомпромисната си позиция спрямо „расисткото минало“ на САЩ, сравнявайки конфедеративния флаг със свастиката.

В крайна сметка в „Омразната осморка“ Тарантино не успява да повтори класическата си печеливша рецепта. Филмът е предимно приятен за убиване на време, ако човек го има в излишък и е готов да си затвори очите за някои неща. По-важното и в известен смисъл – „трагичното” е, че „Омразната осморка“ дава повод на зрителя (за пореден път) да постави под съмнение „чистите” мотиви на Тарантино постмодерно да миксира жанрове и по този начин през вторичността си да отваря нови, но същевременно добре утъпкани в собствената му „авторска” традиция, артистични кинопространства. И последната лента на режисьора в този смисъл оставя отворен въпроса за това, какво в действителност се случва на екрана - дали наистина той държи да се говори отговорно и свободно за расисткото минало на САЩ (или за Холокоста), или творческото му въображение по подразбиране се възпалява от скрития потенциал на всяка по-маргинализирана група един ден да вдъхнови някой от неговите кървави образи и изпълнени с концептуално вулгарна бруталност сюжети.