Наименованието на филма на „Дисни“, обсебил летните ни екрани, обещава сякаш всичко, но и иска от нас твърде много.

Всъщност оригиналното заглавие включва само името на Кристофър Робин, а в нашия превод са вменени „историята на“ и „Мечо Пух“. Според мен напусто, но и без да е лишено съвсем от основание, което му изиграва лоша шега.

Филмът започва с дълъг увод, който с възхита и смирение припомня веселите истории от прочутата книга на А. А. Милн. Книга, превърнала простотата, безгрижието и приятелството в безкрайно вълшебство, които могат да направят живота красив без да го превръщат в някаква измислена илюзия. Прелиствайки страниците с незабравимите, така непретенциозни, вече класически илюстрации на Ърнест Шепърд, филмът сякаш привиква на помощ в спиритически сеанс духовете от тази така изначална в същността си книга, белязала поколения с магията си. Възможно е да е променила света, колкото и лесно да е да бъде забравяна.

Простотата и скромността бележат и трейлъра. Мечо Пух, Йори, Прасчо и другите обикнати герои са пършиви плюшени играчки, износени от гушкане и изцъклени от премълчани или произнасяни до полуда любими реплики. Никое дете не би си ги купило в мола, но кой възрастен би ги изхвърлил от дома си без вътрешна съпротива?

Звучат и сърцераздирателните, топли, смущаващо близки и познати гласове на актьори от изпитаната класа на Джим Къмингс, Брад Гарет (големият брат от „Всички обичат Реймънд“, глас и в много други любими детски филми)  - говорят ни сякаш някакви вътрешни гласове, които отдавна се преструваме, че не чуваме.

Омаята на тази пословична детска книга, която облагородява родители и деца едновременно, превръщайки ги в едно цяло, едва ли носи на още много коментиране днес. Перифразирана и преразказвана с пълен глас почти столетие, все пак тя все още действа безотказно като някаква всеопрощаваща индулгенция всекиму. Четейки я, човек прощава на себе си и на живота всичко, което му се е случило и сам е случил. Научава се да цени живота такъв, какъв е и трябва да бъде – изпъстрен с дребни приключения и малко съмнителни приятели, до един препълнени с недостатъци, които обаче са знаменити и незаменими именно заради това. Всеобразни архетипове на човешко поведение и характери бродят из книгата под формата на животни, притреперват от страх, егоизъм, самохвалство, лакомия, гордост, но нямат предразсъдъци и преодоляват всичко. Защото се съчетават в удивителния пъзел на някаква солидарна общност, която ги прави неповторими и непоправими в еднаква степен. Готови за велики дела, между другото, но не като цел и призвание. Красивото се случва някак неволно, безцелно и безкористно, напъните за него са обречени и нямат място.

Всъщност книгата свършва малко тъжно и необещаващо – Кристофър Робин трябва да напусне гората и приятелите си, както и детството си. Вече не може да прави „нищо“, щом му се прище. На изпроводяк се разделя с вярното мече, пророчески: „Пух, ако аз… ако аз не съвсем... Пух, каквото и да се случи, ти ще разбереш, нали?“ .

Тъкмо тези думи не са припомнени в прелюдията на филма, но именно те са илюстрирани в действието по-нататък. А зрителят трябва да е в ролята на Пух  - да разбере и прости, даже на самия филм.

Не пречи да признаем дозата премерено преклонение, с което авторите се обръщат към такова съкровено книжовно наследство. И боязънта, с която го следват и имитират с надеждата, че в най-лошия случай ще ни върнат отново към оригинала.

Все пак това може да се окаже нещо важно в днешния миг, и то не толкова за децата - даже у нас филмът е със субтитри, което елиминира най-малките като публика. По-големичките могат да се насладят на прекрасната актьорска работа в озвучаване на героите, да изпадат от време навреме в спорадичен смях, но „Историята на Кристофър Робин…“ е предимно насочена към възрастните. Към родителите като към едни пораснали деца, които някога са били щастливи, четейки книгата. Но днес вече не са.

Защото филмът разказва за един доста смачкан от живота пораснал Кристофър Робин – безличен служещ във фирма, с безгръбначни служители и лоши, мързеливи и подли началници. Който няма приятели, само семейство, за което трябва да изкарва пари на всяка цена.

Юън Макгрегър в тази роля е блед, със сенки под очите, невротизиран и оглупял до вцепенение чиновник. В стреса на средната възраст, той полага безсмислено ентусиазирани усилия в службата, а се държи служебно в семейството. Дъщеря му иска да й се четат приказки, макар да изглежда твърде голяма за това, а той й зачита историческо четиво, за да не си губят и двамата времето напразно - с което добива още по-незрял вид.

Както в повечето детски филми със статут „семейни“, основният упрек към родителя е познат до болка - че пренебрегва децата и жената като някое свръхзаето, отрупано с неразрешими случаи на серийни погубвания на хора ченге. А не, че е малодушен, подъл, примирен, употребен. Да, тук предчувствието на Кристофър Робин според финала на книгата, че няма да се озове на висотата на детството си, е реализирано с пълна сила. Кристофър Робин е някакъв служител от среден ранг, унизяван, нагрубяван и юркан да върши цялата или поне мръсната работа.

Тогава в Лондон чудодейно се появява Мечо Пух, но се държи в квартирата на Робин повече като Алф, т.е. като едно малко оскубано бедствие. Подложен на натиск отвсякъде, Кристофър Робин е в колапс – трябва да съкрати голям процент от служителите на фирмата си, за да остане на работа, съпругата и дъщеря му се цупят, поучават го и заминават, Мечо Пух също ръси своите непроницаеми мъдрости и трябва да бъде отпратен. Тук винтидж атмосферата на Лондон след войната се примесва с непремерените подскоци на плюшената дружина от гората, която нахълтва в града с невъзможна, но благодарна мисия. Не е нито особено смешно, ни оригинално и весело - децата ще останат озадачени и разочаровани. Но родителите все още ще чакат с трепет да узнаят от каква помощ точно има нужда депресираният до крайност Кристофър Робин.

Ако филмът до момента не е бил детски, а е предизвиквал умиление, носталгия и възторг от герои, останали вечни в лиричната лична памет, тук се превръща в откровено детински. Със смехотворен финт в сюжета, спасяващ всички и мястото си във фирмата, Кристофър Робин става победител, правейки добро май и на целия свят като един случаен Робин Худ, излязъл от гората за малко. И обръща нещата така, както е било в гората на детството му – да е хубаво и добре за всички, а той да преуспява без особено да му ляга това на сърцето. В опит да не образуваме спойлери, само ще напомним - за Хенри Форд също разправят, че спасил бизнеса си по подобен начин. С жест, от който всички остават вседоволни, и вълкът, и агнето. По-важен е въпросът как точно Кристофър Робин го прави в този филм.

Като кавга. Нещата приличат повече на вътрешноофисна разправия, в която Робин крещи на лошите, злорадства и триумфира почти като на партийно събрание. Докато в страниците на А. А. Милн той е изпълнен с любов към всички животни в своята гора, а обича най-много тези с непреодолимите недостатъци. Затваря си очите, не засрамва и заклеймява другарите си, а ги укротява с нежност, обич и премълчана прошка. Дали Кристофър Робин в този тъжен филм е пораснал, или по-скоро е станал като всички за пореден път, има да се чудим… Всъщност няма какво толкова да се изненадваме – просто е станал пробивен и гъвкав.

Новият филм на студиата „Дисни“ изисква и получава доброволното съпричастие и респект от почитателите на героите на тази толкова мъдра и обичлива книга. Но е по-скоро зле премерен вик за пробуждане, завръщане към оригинала, отколкото някакво истинско и смислено продължение. Сценарият дриблира върху диалозите, до болка познати на любителите на тези съкровени герои, но остава някакво конфузно усещане за предателство на истинската им същност и патос.

Някои предани на киното зрители съветват просто да седнеш, да си вземеш пуканките и колата и да се опиташ да бъдеш щастлив с това, което ти показват на екрана - дори накрая да се чувстваш неловко и да се чудиш къде е сърцето на тази история, изпълнена повече със страхопочитание към образеца, отколкото с разбирането му.

За режисьора и повечето от сценаристите казват, че отдавна вибрират между авторското кино и мейнстрийма, между схематичното, предвидимото и рисковото, оригиналното, инфантилното и сериозното. „Кристофър Робин“ сякаш е отражение именно на това невротично състояние и вечно двоумение, в каквото изпадат повечето творци. Отново рефренът „какви бяхме, а какви станахме“, дири контекста си в „а какви можехме да бъдем?“. Затова и „Историята на Кристофър Робин и Мечо Пух“ може да се приема като комично-трагичен автопортрет на автори, подгонени за разплата от собствените си или дори чужди герои, които стоят на много по-високо ниво от самите тях.

След броени години (8!) ще празнуваме 100-годишнината на тази книга, възприета от филма като повод за разказ с продължение. „Дисни“, откупил правата отдавна, сега или си пази патроните за светлата годишнина, или чака някой да се ядоса на този филм и да напише сценарий за по-различен.

Възможно е и друго. Не е толкова изненадващ фактът, че Салвадор Дали се е явявал на интервю за работа в „Дисни“, но е бил отхвърлен. Това филмово студио ни е дарило с филми в най-трудния жанр – детския, без нравоучение и престорен патос, с мъдрост, нежност и вещина.

Но за да се изкачи на още по-висок етап, киното често изисква доза дързост и даже безумие, а не конформизъм и смиреност пред вече съществуващите образци.