В своето есе „Белият албум“, описващо динамичните събития от 60-те години на ХХ в. в Калифорния, американската журналистка и писателка Джоан Дидион пише: „Според много мои познати в Лос Анджелис 60-те свършиха внезапно на 9-ти август 1969-а.“ След няколко дни се навършват 50 години от тази злополучна дата, на която членове на т.нар. „Семейство Менсън“ нахлуват в дома на набиращия висока популярност филмов режисьор Роман Полански и убиват хладнокръвно 26-годишната му съпруга, изгряващата звезда Шарън Тейт, както и още трима семейни приятели. Вече половин век убийството, разклатило из основи безгрижното битие на Холивуд, обсебва американското съзнание и през година-две става плодородна почва за творчески интерпретации – както от документалисти, така и от автори, които в трактовките си разчитат повече на своето въображение.

Донякъде не е изненада, че Куентин Тарантино е ситуирал последния си филм, „Имало едно време... в Холивуд“, именно в края на 60-те. И че е решил да пресъздаде зверството, извършено от хипи сектата на Чарлз Менсън, през характерната за творчеството си подигравателно-кърваво-унищожителна призма, но в една маргинална нишка на сюжета. Вече знаем, че Тарантино обича да отмъщава на историята – той е режисьорът, който си позволи своеволието да изгори Хитлер във френски киносалон в „Гадни копилета“ (2009) и да съчини разстрелването на цяло имение бели робовладелци от освободения роб Джанго в „Джанго без окови“ (2012). И този път холивудският режисьор преподрежда фикционално фактите.

Центърът на сюжетната гравитация в „Имало едно време в… Холивуд“ е непринуденото приятелството между Рик Далтън (Леонардо ди Каприо) и Клиф Бут (Брат Пит). Рик е телевизионен актьор, който едва се е промушил на звездния небослкон с ролята си на ловец на глави в уестърн сериал, но мечтае да перфорира дългосрочен билет за престой в кино индустрията. Клиф е неговият неотлъчен другар, усмихнат и отзивчив спътник както на снимачната площадка, където е негов дубльор, така и извън нея — Рик е с отнета шофьорска книжка, заради което зад волана на автомобила му лежерно е настанен Клиф, така двамата са почти непрестанно заедно.

Поради посредствения успех на Рик Далтън на малкия екран, където му предлагат предимно роли на злодей, той е достигнал етап в кариерата си, в който усеща, че актьорското величие никога няма да го застигне и все повече започва да се губи в алкохолните пари. Точно тогава, на фона на западащата му кариера и мрачните предчувствия, в съседната къща се заселват нашумелият режисьор Роман (Рафал Завиеруха) и красивата му, току-що пробила в киното съпруга Шарън (Марго Роби).

Докато Полански едва се мярка в наратива на Тарантино, образът на Тейт е обгрижен с много внимание, шлифован с изключителна нежност, сякаш за да не размие спомена за нея у тези, които все още я помнят. За нея, през Тарантиновия окуляр, разбираме малко — обича да танцува, да е сред приятели, да гледа собствените си филми и да се радва на успеха си. И все пак, макар и енигматичен, образът ѝ белязва със силно присъствие повествованието и въплъщава и подчертава носталгично-утопичното пространство на Холивуд от детските спомени на Тарантино. Това са времената на холивудския ренесанс, в който, повлияни от европейското кино, ново поколение американски режисьори предлагат на зрителите своеобразните си възгледи за съдържанието на широкия екран...

Вероятно поради тази бърза динамика в индустрията през 60-те Тарантино е създал безсилен да се адаптира към промените персонаж като Рик Далтън, рефлектирайки чрез него върху процесите, сварили неподготвени редица актьори. Възхитително е превъплъщението на Леонардо ди Каприо в този комплексен образ: докато в ролята на Мосю Канди в „Джанго без окови“ например (и особено в южняшкия му акцент) той никак не беше убедителен, тук актьорската му игра е толкова съвършена, че отсега можем да го наредим сред фаворитите за „Оскар“ догодина. Брад Пит като Клиф също не е лишен от възможност да блесне. В няколко секунди към края на филма киноманите ще забележат малък реверанс към ролята му на Флойд в „Истински романс“ (1993, по сценарий на Тарантино).

Насилието е знакова черта в проектите на Куентин Тарантино, така че – макар и „Имало едно време в... Холивуд“ да звучи и да се движи като приказка, с бавно наслагване на малките парчета от голямата картина – и тук кървави зрелища обагрят екрана (доста по-умерено в сравнение с предходните филми на режисьора). В рецензията си за „Ню Йоркър“ Антъни Лейн казва, че две неща са го стъписали по време на прожекцията: внезапният, безумен изблик на насилие на мъже срещу жени и реакцията на публиката към такава чудовищност —смях и ръкопляскане. Е, моите впечатления не са толкова политически коректни — и аз се смях. Да не забравяме, че въпросните жени със също такава чудовищност убиват бременната в деветия месец Шарън Тейт и със същия смях и безгрижие, пеейки весели песни и хванати за ръце, се появяват на първия си съдебен процес.