„Двамата папи“ е филм, който малко неелегантно се прости с престижни награди като „Оскар“, БАФТА и „Златен глобус“, оставайки само с номинации в категориите "Филм", "Сценарий", "Главна роля" и "Второстепенна роля".

Неелегантно, защото сценаристът Антъни Маккартън отдавна се упражнява да адаптира за зрителите биографиите на едни от най-влиятелните люде на Земята, и то с успех, ала сега ни предлага един донякъде силно схематичен филм. В „Най-мрачният час“ упорито, предано и дори вдъхновено се бе концентрирал върху Уинстън Чърчил и постигна онази амалгама между истина и благородна измислица, която ни накара да изпитаме някакво тревожно възхищение дори и от едни смутни времена.

Сценариите на Маккартън за Стивън Хокинг („Теорията на всичко“) и особено за „Бохемска рапсодия“ показаха отново неговата дарба да дири лидера, изявената личност, хората, които влияят на другите не само с качествата си, а и с публичното признание или демонстриране дори на своите слабости. Допълнени с терапевтично прибавените обикновени човешки черти, често даже посредствени, те бяха велики в голямото и банални в малкото, колкото и да са насилени от обстоятелствата. Но имаше драма, страдание, надмогване дори и на най-силното его, и болка и ужас от истината, която ту служи, ту не служи на най-силните.

В „Двамата папи“ този последователен във фикс идеите си сценарист събира папа Бенедикт и папа Франциск, две могъщи и все още живи фигури от нашето съвремие, на четири очи. Единият, днешният папа, във филма още е само кардинал, но иска да си даде оставката и да остане прост пастор в църква в тежък момент за Ватикана – банков и сексскандал във висшите редове на Църквата.

Другият, действащият папа Франциск, смята това за нов удар и укор срещу Църквата. Привидно кротките беседи и спорове между двамата (в действителност няма данни за техни срещи насаме) са изпъстрени с цитати от речите на бъдещия папа Франциск с хуманен и социален патос, противопоставени на по-скоро умозрителните, но сякаш удивително искрени пледоарии на папа Бенедикт, донякъде философ и учен от кабинетен тип. Единият от героите се отказва от борбата, другият е в момента на най-голямото си изпитание. С течение на филмовото време узнаваме, че папа Франциск в миналото си е прекарал своето най-тежко изпитание - имал е двусмислена роля в най-мрачните времена на Аржентина по време на военната хунта. Сега е редът на действащия папа – той трябва да вземе важни решения, които ще повлияят на мисленето, душата и вярата на много хора. Двамата герои, напълно различни като култура (немец и аржентинец) и съдби (изпитания от военна хунта и детство в "Хитлерюгенд"), ще дебатират за бога и отсъствието му. Те сякаш ще менят местата си, ще се поставят на мястото един на друг, единият ще съжали, че не е живял достатъчно за сметка на науката, другият ще го разбере точно защото може би е живял предостатъчно.

8

Разказът е основан доста приблизително на истински събития, но за сметка на това двамата главни герои са оставени сами на себе си да се харесат, убедят, оборят, сприятелят или повлияят един от друг. В крайна сметка по-догматичният от двамата ще се откаже от църковния престол, нещо нечувано, а другият, вече избран за папа, ще направи далеч по-дребно нещо, но също нечувано и по-скоро символично – ще се откаже от прословутите червени обувки и специални одежди, за да изпълни ролята си на папа. Героите във филма сякаш стават едно, сменят си ролите и одеждите, постъпват синхронно, но алогично за масите, за да придобият някаква собствена плътност.

Всичко дотук звучи интригуващо и благодарно – да противопоставиш двама опоненти, съперници за папския престол, като ги срещнеш на живо. Ала образите на двамата герои са изградени с помощта на за съжаление, до болка познати средства и прийоми.

С подбора на детайлите, малките красноречиви жестове, характерни черти, педантични навици, способи за общуване „Двамата папи“ добива поовехтял вид. Вероятно в това има пръст и режисьорът, известен ни с филм като „Града на Бога“, после изпаднал в неизвестност с отдаването си на телевизионна кариера.

Да, двама удивително симпатични и могъщи актьори като Джонатан Прайс и Антъни Хопкинс печелят нашата симпатия с одухотворените си лица и умерения патос, с които изпълняват своите жестоко неблагодарни роли. Джонатан Прайс като Берголио, после папа Франциск, го играе човек от народа, по-елементарно скроен дори от познатите ни от други филми партийни секретари или народни водачи от тоталитарен тип с простонародни възгледи. Когато той прави комплимент на шофьора на папата относно колата му, шофьорът, вцепенен в почти карнавалната си униформа, изпада в усмихнат ступор. На камериерката Берголио смята за нужно да сподели, че е хубава лятната резиденция на папата. За градинаря аржентинецът е подготвил сбор от комплименти за тревата и билките там.

В същото време папа Бенедикт е някак отчужден, извисен, с изражение на мизантроп с лошо храносмилане. Но с течение на филмовото време неговата прямота изглежда далеч по-симпатична от йезуитската любезност на Берголио. Понякога кардиналът внезапно се оказва готов да води принципни спорове, в които разкрива своите истински възгледи, а тогава папа Бенедикт простосърдечно ще му каже, че не е съгласен с нищо от това, което чува. Следва и коварният въпрос – защо хората, персоналът така харесват Берголио? Отговорът е: „Защото съм себе си!“… На което папа Бенедикт дава една от най-добрите си реплики във филма: „Когато аз съм себе си, никой не ме харесва“.

Да, но Берголио продължава своята сякаш лицемерна, но и живителна визита в папския двор в момент, когато във Ватикана текат няколко скандала едновременно. Прибягвайки до кратки и понякога само визуални ретроспекции, филмът нанася като щрихи живота на Берголио в миналото, изгубените чувства и личния му позор по време на военния режим в Аржентина, съпоставяйки го с моментната ужасна криза във Ватикана в някаква зловеща цикличност. Както лошо перифразират Платон: „Бъди мил, защото всеки, с когото се срещаш, води по-тежка битка“, така и Берголио започва да изглежда прекалено учтив.

Колкото и симетрично да са представени личните и обществените битки на двамата уважавани мъже като обществен отглас, далеч повече подробности са отдадени на тези на Берголио, на неговия житейски катарзис и желание да се пенсионира. Подобно на едно друго популярно перифразиране на Платон: „Хора, които са прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци“, филмът ни показва как всеки умен властимащ смята предишния за глупак, ако не се срещне и поговори с него човешки.

Но в „Двамата папи“ всъщност веднъж наистина се цитира Платон, когато Франциск и Берголио са на избори, кардиналите гласуват, тълпите отвън чакат белия пушек. Един от анонимните кардинали се навежда над ухото на аржентинеца и цитира „Най-важната черта на един лидер е, че не иска да бъде лидер“. След време, когато вече е избран за папа, някой от кардиналите, може би дори същият, ще му пошепне на ухото новото клише – „Мисли за бедните!“. Защото немного отдавна Берголио е обявил мизерията за най-голямата тирания на Земята.

Не е лошо като находка Берголио да се самообвинява пред папа Бенедикт за поведението си по време на хунтата, а Бенедикт, достатъчно добре запознат с досието му, да го оправдава и цитира опитите му физически да спасява сънародниците си. Пошлото в отношенията им е другаде. Папата обича да гледа „Комисар Рекс“ и да пие фанта, но не знае много за „Бийтълс“, докато Берголио обича аржентинско танго, футбол и АББА. Обаче папата свири удивително на пиано, както и самият Антъни Хопкинс, и превъзходството и иронията на Берголио на музикална тема звучат странно. 

Колкото и приятно е да се гледа как двамата старци се замерят с недостатъците и качествата си, словесният двубой надделява във филма. В него се чува и една от най-хубавите реплики във филма: „Всяка диктатура всъщност вади на публичен показ собствените ни слабости“. Тя е на папа Бенедикт, а папа Франциск му отвръща по-късно достойно с друга – „Истината е важна, но ако е болезнена, има смисъл да бъде казвана само с любов“.

Естествен и обясним е стремежът на „Двамата папи“ да покаже Берголио, днешния действащ папа Франциск, като главен герой, да отдели повече време и киноаргументи за това. Но в желанието си да му предложи един все пак достоен съперник, неволно или не, превръща образа на папа Бенедикт, вдървения като обноски и възгледи немец, в по-интересен и нетривиален образ. Ако бодрякът Берголио учи немеца на аржентински хумор и танго, да яде пица, да гледа футбол и каквито се сетите още клишета, за да го направи човек, не той прави най-сакралните жестове и отрицания във филма. И тъкмо той звучи като някакъв модерен демагог от нов тип...

С леко огледални съдби, но плод на различни култури, цивилизации, принципи и проблематично минало, двамата папи разменят местата си постоянно и единият е толкова схематичен и клиширан, че другият сякаш случайно става основният герой.

Всъщност и двамата са иронизирани чрез един доста фриволен саундтрак – Берголио припява песен на АББА, папата свири класика на пиано, и то много добре. Когато единият се мръщи в самолета на път за Ватикана, а другият заспива, се носи народният антифашистки припев на известната „Бела чао“.

Все пак „Двамата папи“ е добро визуално упражнение за тези, които обичат лъскавите клишета на биографичните истории, подправени с интелигентни диалози, но и доста елементарни първосигнални реакции на героите.

Не мога да се освободя от мисълта, че съвсем притворно ролята на Антъни Хопкинс като папа Бенедикт е главна въпреки филмовото време, отделено на Франциск. Баналният финал на филма, в който двамата гледат заедно финала на Световното първенство през 2014-а между Германия и Аржентина и си коментират кротко, звучи подигравателно. И отново намеква кой всъщност е победителят – Германия.

В някои отношения филмът може наистина да е прозорлив. Двамата негови персонажи са живи и един от тях, папа Франциск, още влияе на света и хората със своето обрано поведение и премерени, но емоционални думи. Интересен детайл от живота обаче е (а такива именно няма във филма) как на 1 януари 2020 г. папа Франциск издърпа ръката си и удари през ръката една индокитайка. По-късно се извини, но не обясни защо се изскубна панически точно от мирянката с дръпнатите очи. Не може да се спори, че тя изглеждаше най-отчаяна и молеше най-агресивно за помощ.

Какъв великолепен детайл би бил този случай за още някой от пророческите филми – света го чака заразата от Изток, а дори папата е уплашен и се брани с насилие.

Когато животът е толкова красноречив, филмите не струват.