Хайде да сме честни. Със себе си. Колко време ще ни е нужно, докато един мъж, преоблечен като жена, но с мустаци, татуировки, перука, странно облекло, лъскавки неща, закачени тук и там, тесто, перли, че и мелодичен, нетрадиционен глас, ни обяснява нещо – та колко време ще ни е нужно да престанем да зяпаме необичайната опаковка и действително да чуем какво ни се говори?

Филмът „В ада с Иво“ (2025, реж. Кристина Николова) ни показва, че има и хора, които никога няма да се опитат да чуят, а дори и такива, които ще посегнат първо да ударят и смачкат само защото външността е различна и не им се вписва в традиционните рамки. Ставаме свидетели на конкретна заплаха.

Че Иво ползва скандалното по всякакъв начин в пърформансите си, за да постигне зрелищност и да направи от зрителите си съ-участници, на по-неопитните от които им розовеят бузите от срам и неудобство, но не могат да спрат да гледат, е отдавна ясно за всеки, който следи творчестовото му. Мисля обаче, че и филмът успява да направи същото.

Въвлечени сме в едно безтелесно разголване пред камерата, което включва наистина вулгарни рефрени, забранени (уж) думи, конфузни въпроси и неудобни теми, но и дълбоко лично споделяне,  което иначе не всеки би направил; миксираме травматичното с поетичното, с всекидневното, и ушите ни пукат. Родителите му са изтипосани там, баща му е безсрамен привърженик на Тръмп, камерата нахълтва в домовете на българи и американци, където Иво прави частни концерти и неусетно ставаме свидетели на лични вещи, интимни моменти, нережисирани сцени, нощни хора, непоискани откровения, благи лъжи, и звучат песните на Иво, както са изпети там и тогава.

Жалко е, когато при LGBT артисти, като махнеш пъстрата опаковка, нищо друго не остава, но в този случай съвсем не е така. Иво или режисьорката Кристина Николова, не знам, ни забъркват в един многопластов разговор за толкова много неща едновременно, какъвто всъщност е животът. Не ни чака да завършим едно – строго, стройно и подредено, – та да започнем нещо друго. Едно през друго изникват темите за насилието,  за различието, за  семейството и какво приема и не приема то, за религията и хомосексуализма, за секса и естетическото, за творческото начало и връзката с публиката, за здравето, за това колко българи имат приятели цигани, за политиката и... ще дойде ли бащата на Иво най-накрая на негово представление? А на сватбата му? И може би най-страшното: eдин ден, след четиресет и толкова години на тая земя, с обич ли прегръщаме майките си? В какво ги обвиняваме? Кой за кое се преструва? Какво е любов?

Сега, след средата на януари 2026 г., въпросът „В ада с Исус или в рая с Тръмп“ (който Иво задава във филма на собствената си публика и който е основа на отделен негов пърформанс) като че ли придоби още няколко неподозирани преди значения, в добавка към комплексната веселост на иначе една много подмолна дилема, която казва толкова много за света днес изобщо.

Иво в този филм е певец, герой, драматург консултант, шофьор, носач, оператор, гримьор, фризьор стилист, учител по музика, гей, композитор, интервюиращ и интервюиран, пътешественик, християнин, художник, художествена гимнастичка, момченцето на мама, обвинител, филмов критик, пърформър; хахо, пеещ песента „Баница“ на Times Square; любовник, събеседник на Карбовски и какво ли още не.

Впрочем истинско удоволствие е да се види как филмът представя Иво, разбиващ Карбовски на пух и прах само с няколко изречения. И колко неочаквано много разбира той от духа на християнството, за буквата на което пък се е закачил старозаветният гняв на консерваторите, без да визирам тук Карбовски. „В ада с Иво“ стига дотам да постави и някои теологични и философски въпроси, леко и с усмивка, за малцината, които биха отишли в тази посока на търсене, след като го изгледат.

И как да не е зрелище всичко това? И как да не те е срам и да не ти е конфузно, че всичко е омесено толкова грозно-красиво и неуместно, и болезнено, с непукизъм, и някак любовно? И хем да ти се иска да спреш да гледаш, и все да не можеш. Защото като чуеш името на Иво Димчев, може би се сещаш за стряскащата шарена опаковка, но не си се замислял какъв е тоя дълъг и криволичещ път и колко много знае, и е извървяла, и колко много тъга е натрупала тая неописуема фога в търсенето на любовта.  

 Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.