Най-хубавото във фестивалния триумф е, че дава глътка въздух. Всяка награда е ваучер за малко повече свобода, за поне една капка експеримент повече, за разширяване полето на киното. Такова усещане се настанява още от началото на „Триумф“ с онзи бавен дълъг кадър, тръгнал толкова отдалеч, сякаш за да декларира, че Грозева и Вълчанов са изпълнили своеобразния си дълг да направят име и са спечелили правото да поемат по пътя на по-личното и по-авторското. 

Докато „Урок“ и „Слава“ стояха близо до вестникарските казуси и си позволяваха да мърдат отвъд тях само ако това ще послужи на сценарната логика, в „Триумф“ липсата има по-осезаема роля. Мистерията около секретната операция по търсене на извънземни в село Царичина е формираща за цялостното настроение на филма и неговото категорично по-мудно развитие. Тук няма трескаво търсене на кулминация, а точно обратното: тревога, че твърде интересната предпоставка на филма ще доведе до неизбежен антиклимакс. Звучи по-рисковано, но затова пък отваря нови и неподозирани врати пред филмографията на режисьорския дует. Дали ще има някой шокиращ наративен обрат? Или по-дълбоко изследване на интересните на пръв поглед персонажи? Или бягство в посока „чистото кино“? Когато легендата стане факт, можеш да отпечаташ легендата.

В такъв контекст е лесно да си представим разочарованието, че Грозева и Вълчанов избират познатото: сатира за посткомунистическа България. Нека отново да акцентираме за какво става дума във филма, макар че критическите текстове имат по принцип друга цел: през 1990 г. Генералният щаб на българската армия нарежда да се изпрати таен екип, който да започне разкопаване на гробницата на първото двуполово (!) същество, живяло някога. Това е толкова нелепо – най-вече защото е истина, – че ако се прегърне изцяло абсурдността на заготовката, може да се направи един невъзможно луд филм, който обаче да е съвсем адекватен на фундамента си. Нещо повече – той винаги би могъл да се оправдае, че историята за царичинската дупка може да се ползва по всеки един начин, защото киното има абсолютно същата функция като подобен тип мистерии: да се опита да намери смисъл в един твърде объркан свят. Всеки добър филм е преди всичко търсене на първото двуполово същество насред полуразпаднала се държава.

Ако трябва да се опише с едно изречение какъв е проблемът на филма, той е, че героите на „Триумф“ са познатите муцуни от „Урок“ и „Слава“, въпреки че филмът същевременно изисква нещо друго, за да осъществи потенциала си. Маргита Гошева е все така привидно силна жена, която обаче е прекалено оплетена в опасни морални казуси. Иван Бърнев скача от скеч на скеч, а Иван Савов не изневерява на своя старовремски стил, който ни кара да се усмихваме още на първата псувня. Но защо тези хора, както и всички стриктно строени войници, иронично наподобяващи легиона от „Добра работа“ на Клер Дени, повтарят смешни и странни думи като „рефлекторин“ или пък се кахърят за Седмата зона и изобщо не поставят под съмнение цялото мероприятие, което изглежда, меко казано, налудничаво отвън? Те нито са пълни идиоти, за да го правят само от подчинение и глупост, нито поведението им се вписва в особената атмосфера на филма, така че техните действия да могат да се тълкуват като алегория. Напротив – зрителят услужливо е напояван с контекст (предимно от външния свят на радиото), който отваря херметично затворената среда на „свръхестественото“ поле точно когато най-малко искаме. „Всеки ден е триумф“ – техният сутрешен поздрав – смътно наподобява някой нюейдж култ, но това определено не са сектанти, за да им отива. 

Голямото изключение от горното е Мария Бакалова, която не за първи път работи с режисьорския тандем. Действително нейният усет към детайла и впримчването ѝ в налудничавия образ на Слава – манипулирано и незряло дете, е най-голямото достойнство на филма, но то няма как да изгрее в пълнота, защото несръчните ѝ движения и плашещо неестествено присъствие са подчинени на същата цел като всички останали и все така катастрофират в несръчен хумор. Сложната връзка на Слава с Маргита Гошева и нейната Пирина е може би най-любопитната странична линия, по която „Триумф“ можеше да тръгне: дали там няма нещо много показателно за женските отношения и за феминизма от началото на 90-те? Нещо едновременно близо до привличане, завист и използване. Този мотив обаче само е скициран и сложните емоции са оставени да бълбукат, докато самата Слава не е изведена пред скоба като истинското извънземно, което е, а е употребена (драматургично и буквално във филма), за да се стигне все пак до финал.

Естетиката на филма също не се връзва със сатиричния му привкус. Крум Родригес е подредил възможно най-поетичните кадри, които си просят едно драматично задълбаване и някак инстинктивно пречат на смеха да пробие през медитацията. Никой друг елемент от „Триумф“ не показва толкова ясно контраста между все по-усложнения киноезик на Грозева и Вълчанов и повърхностното градене на историята, която така и не отлепя от онзи впечатляващ начален кадър.

Трудно е, когато може всичко. Някои споделят, че всъщност мисията в Царичина е имала за цел да се открие съкровището на цар Самуил, докато други се задоволяват с по-циничното обяснение, че е имало заровени ядрени глави от времето на Варшавския договор и историята с извънземните е била само удобен претекст никой да не разбере какво правят военните там. Всичко това само показва, че истинските истории имат повече пластове от измислените, а когато са по-малко истории и повече слухове, тогава е още по-благодатно за вампирската същност на киното. Съвсем без връзка с горното, „Преброяване на дивите зайци“ е шедьовър и няма нужда от римейк.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.