Актуалната случка с протеста пред Народния театър беше добър повод да се говори за липсата на същински разговор и разронената социална тъкан, но – очаквано и все пак разочароващо – доведе до поредното обичайно затваряне в стаите за монолог. Стратегически погледнато, това представлява изключително удобен и работещ механизъм за нахъсване на двете радикални обществени групи – на „патриотите“, които смятат за патриотизъм да ограничават правата на другите, както и на „либералите“, които смятат за либерално да отричат правото на мнение, като всяка от двете привижда именно този радикален образ и нищо друго в съответния идеологически враг. И тъй като успехът е гарантиран – съвестта на всеки участник е спокойна, редиците са сплотени, – никой не привижда пълзящия дехуманизъм, роден от липсата на минимално внимание към противоположната позиция.

Причината за това странно и на пръв поглед несвързано въведение е, че за мнозина откриването на Киномания тъкмо със „Стадото“ и тъкмо в този момент подейства като препотвърждение на идеологическия им предразсъдък, отключил се след щурма на театъра. Ето, история за стадото некъпани „патреоти“, което линчува различните и спира прогреса. Отвъд ироничния факт, че така киното се превръща в откровена пропаганда, която да обслужи една уж свободолюбива идеология, по-големият проблем е комуникационен. За кого е създаден „Стадото“? Ако е за онези, които крият в душата си криле на пеперуда или поне забелязват чуждите криле, те нямат особена нужда от него. А останалите – те освен да се припознаят в стадото и да си кажат, че гледат „джендърщина“, за да изпълнят отредената им обществена роля…

„Стадото“ се оказва филм за никого, защото хора като героите просто не съществуват. Да, специални същества като Тарика (Весела Вълчева), създадени сякаш да са мостове между този и някой отвъден свят, винаги ще има, също както и грижовни бащи като Али (Захари Бахаров), които да ги пазят. Но те нямат нужда от изпразнени от живот физиономии и съзерцания, за да бъдат специални, даже напротив – така приличат на генетична аномалия, каквато не са замислени да са. Не изговарят с ледено изражение метафори за птиците, докато се борят с липсата на ток на село. Не търпят стоически всяко унижение, без да има причина. Освен ако не приемем, че героите от приказките са по-особени и на тях им е позволено да са всякакви. Но каква е тази приказка, която включва едновременно знамето на Европейския съюз, полицай с униформа от времето на социализма и една граница, охранявана по-строго от тази между Северна и Южна Корея? Тези изключително явни намеси на контекста не могат да не раздразнят окото, радващо се на херметичната атмосфера в къщата на Тарика и Али.

Няма също така хора, които да мразят едно дете толкова масово и самоцелно само заради суеверие. Не защото българите не трябва да бъдат критикувани или няма за какво, а защото точно този образ е фалшив, особено ако не стъпва на нищо друго освен на въпросното суеверие. Прототипите на селяните не са „говеда“ или „уроди“, с които няма какво да се обсъжда, както същият Захари Бахаров обяви в разговор за филма (впоследствие щедро ретранслирано от доволните фенове – може би леко стадно дори?), а нормални хора, които представляват мълчаливото мнозинство и неговите все по-малко конспиративни страхове. А това мнозинство става не просто по-голямо, а и по-гневно (нещо твърде видимо именно от сцените пред Народния театър), че няма как да не се отбележи пряката пропорция между усилването на този гняв и все по-категоричното му заклеймяване и отказ от признаване на всякаква човещина дори в човешкото съмнение към масовата миграция. Саркастично или не, но изказването на кмета, замислено като очевидна сатира на лошия властник ксенофоб, звучи по-правдоподобно от останалия диалог във филма дори през оптиката на сатирата.

Красотата на филма е безспорна и за майсторството на Калоян Божилов може да се пише дълго, но красотата в случая не е друго освен началото на ужаса, както би казал Рилке. Епичните кадри на природата, както и близките планове на Тарика подчертават в коренно различен мащаб тяхната паралелна невинност и мъдрост, противопоставена на стадото. Така със средствата на виртуозното се застъпва недвусмислена морална позиция – едното е по-красиво, значи то е правилното. А и изпъкването на операторската работа обикновено значи едно и също – тя не е подчинена на логиката на филма, а е компенсация за нещо липсващо. Защо му е на някого да отбелязва как е сниман един филм, ако филмът му харесва?

И – без това да е частен проблем на „Стадото“ – Милко Лазаров дава хляб за обвиненията, че „арткиното“ (термин, който до неотдавна дори не отразяваше нищо реално) злоупотребява по същия крайно клиширан начин с определени фигури и трикове като най-комерсиалното и предвидимо кино. Все същата естетизация на мълчанието, познатото умишлено забавяне на сцени и за десерт – отворен финал, така че да има какво да обсъждаме на излизане от салона. Мълчанието, без да се „говори“ по друг начин, обаче е тежко; дългите кадри без развитие в определена посока са просто тягостни, а двусмислията във финала прикриват драматургичния мързел да се сложи точка. Съвсем отделен е и въпросът докога българското село ще понася целия символизъм, който му се приписва в новото българско кино, и ще го оставим да си бъде село. Вярно е, че магическият реализъм може да вирее по-добре извън града, но той е магически, защото отразява една друга реалност, неподатлива на познатия реализъм, а не защото избира да се откаже от всякаква връзка с реалността.

След прожекцията на филма в Лондон няколко зрители коментират със смесица от учудване и уважение, че самият Милко Лазаров е отбелязал, че се е опитал да представи твърде много от невидимото за сметка на видимото. Това е чудесна саморефлексия, която, за съжаление, не спасява „Стадото“. В този филм се вижда много, но когато е толкова разпиляно и наподобява винетки от един несъществуващ свят, то се влива в канала на баналните конфликти и противопоставяния. Режисьорът, дал на света „Отчуждение“ и „Ага“, владеещ до съвършенство езика на киното, заслужава творчеството му да става повод да се говори за автономната „пеперудена“ красота, а не за досадни злободневия.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.